автор: Memento

- Доверявам ти се... - Каза той с тих и потаен глас, сякаш се страхуваше да не я уплаши.
- Това е ключ.
- Това е малко повече от просто ключ - Усмихна се той по детски щастлив. - Помниш ли онази стаичка, където не ти позволявах да влизаш? Онази след залата със спомените? Ох, онази точно срещу килерът с усмивки?
- О, тази...
- Сега можеш да влезеш там. Доверявам ти се.
- Но какво има там?
- Там съм аз.
- Та ти стоиш пред мен в момента - Засмя се звънко тя. - Не можеш да бъдеш на две места едновременно. Невъзможно е! - Наивните й очи искряха, а той се усмихна тъжно.
- Може би е така... Но ако искаш някога, може да отидеш там... и просто да видиш какво има вътре. Доверявам ти се.
- Мисля, че ще отида веднага - Усмихна се до уши тя и затича с малките си крачка по мраморния под, като стъпките й отекваха глухо в стените.
- Доверявам ти се... - Глухо повтори, сякаш говорейки на себе си. Той седна на пода, облягайки се на леденостуденият камък.

Беше минало толкова много време, откакто бе допуснал някого в тази невзрачна стая, изпълнена с него. Малко хора бяха стигнали толкова надалече, че да успеят да видят какво има там. Може би, още по-малко щяха да повторят. Това беше главен закон. Доверието е най-крехкото нещо. Наранява те перфектният приятел, а пълният непознат те спасява. Тогава се научаваш, че за тази малка стаичка изпълнена с теб трябва да се изработи ключалка. Такава, която никой крадец не може да превземе. И го изпълняваш. В началото оставяш ключа във вратата, сякаш надявайки се някой да дойде да види, било от чисто любопитство дори, какво има вътре. Но времето минава и накрая намираш само едно решение. Завъртането на ключа отеква из цялият замък. И малката невзрачна стаичка остава завинаги залостена. Защото в нея се крие най-голямата ти тайна. Всички хора се чудят на това. Ти влизаш в тази стаичка срутен, тъжен и съсипан. А излизаш нов човек... усмихнат, весел и гордо вдигнат към небето. И всеки се пита...
Как успяваш? Какво има вътре? Искам и аз да мога така... Довери ми се. Моля те, довери ми се, искам да мога и аз така.

Стъпките й по мраморният под го откъснаха от мимолетните размишления. Той се надигна бавно и реши повече да не се обляга на леденостудения под, защото гърба го болеше. Пред него малката стоеше по-скоро объркана с изпитателен поглед, който прорязваше него и сякаш гледаше в душата му.
- Какво намери вътре, мила моя? - Усмихна се уморено той. А тя бавно издърпа ръцете си, които скрито държеше зад гърба си и с още по-объркан поглед се втренчи в очите му.
Във фините и детски ръчички стоеше...
- Маска... Вътре имаше единствено маски...