автор: iasmina

Идва Сервитьорката!
Извинете, че не ви предупредих!
Че ви набутах направо на лъва в устата!
Разбира се, че за Сервитьорката говоря!
Винаги е стресиращо да си имаш работа с виртуална реалност, а тази е от вида: колкото по-точно може да се определи моментът, в който ще дойде Сервитьорката за да ви вземе поръчката, толкова по-неясно е в какво настроение ще бъде тя, и обратно.
Сервитьорката все пак идва. За миг си помислям, че може да се познаваме отнякъде, защото по погледа й виждам, че има да ми връща. Не се сещам да сме се срещали, но може да е било в предишен живот. Затова съм готова на всичко, още повече че съм в неизгодно положение - аз съм клиентът. И като клиент си поръчвам - рапортувам смирено, а тя е себе си наистина, защото последните думи викам подире й: "...чаша вода!...". Не защото съм жадна, но дълго кафе с чаша вода пия. За времето, в което чакам се ушива гоблен със ситен бод и навярно защото сезонът вече е друг, получавам... кафе! Яко пестят водата - дори от кафето!
Когато идва време да плащам, не щракам с пръсти: "ей, Сервитьорката!", а чинно се нареждам след мъжа, който пред бара плаща. Сервитьорката и него познава, защото го мрази: с каква ненавист само рови в портмонето за ресто от по-едра банкнота!!! Наблюдавам сюжета "непривързано" и си премятам в джоба две монети от по 20 ст., с които мисля да плащам. Шавливата ми ръчица обаче, без предупреждение решава нещо друго - пуска монетите и сграбчва монета от 1лв. Когато ми идва редът, ръката ми с премерен жест поставя левчето на плота, а нейният звън казва: "това е положението!". Следва ново ровене в портмонето, но понеже съм се държала прилично, тя вече ми е простила и повече не ме забелязва - без мръщене ми връща 60 ст. Те обаче на плота си остават, защото не ги прибирам и чакам. Тогава я заинтригувах - въпросителен поглед.
- Ами стотинката? - като ехо я намира гласът ми; кафето все пак струва 39 ст.
По очите й виждам, че най-после ме е разпознала: видяла е извънземно! Ето така се рови в портмонето! - всеотдайно и прецизно!
- Ами... нямам?!!... - чак на мен ми стана жал, но вече не владеех положението:
- Че как да нямате?! Та аз ТОКУ ЩО ви я дадох! - такава е валутат на моята планета.
От промяната в мащаба на въображението й, извънземните вече сме две - погледът й е кръстосан. Две извънземни се оправят по-добре от едно, та се чувам да казвам:
- Кафето ви беше прекрасно и наистина си струваше да ми платите 60 ст. задето го изпих, а стотинката задръжте като ресто - не съм дребнава!
Познайте за колко време стигнах до изхода!
Закъснях!
Настигна ме... торбалански смях - не съм забелязала бармана зад бара!...