Тракането щеше да го убие. Той си знаеше отдавна предназначението, но предпочиташе да не се предава, нямаше нужда.
Не го притискаше срок, не го гонеха за текст, просто читателите не бяха получавали нищо през последният месец. Не искаше да слезе от сцената точно сега.
Занимаваше се отдавна, по професия беше зъболекар, но печелеше пари основно от писането на разкази. Като зъболекар беше пълен бездарник, отречен и заплют в лицето.
Въпросното заплюване стана повод за неговото "прописване".
Писмата от читатели бяха значително оредели, нямаше много покани за литературни представяния, кафета, обсъждания.
Бихте казали - какво от това? Изкуството се простира над материалното. Да, ама не, както е казал журналистът, да, ама не. Какъв писател си, ако не те познават?
Та той значи, беше в творчески "запек", така да се каже. Търсеше си сюжет.
Пред него нямаше пепелник, който да опише. Нямаше картина или снимка на семейството му. Имаше една чинийка с пет парченца ябълка вътре, но те щяха да го вдъхновят в краен случай.
Вдъхновението винаги е пред погледа на всеки писател.
Пред него имаше само клавиатъра, нищо повече.
Текстове за графоманията имаше много, пък и не само негови. Оставаха парченцата ябълка. И се започна.
Две седмици по-късно вече имаше толкова покани, толкова четения, толкова номинации за награди (връчването винаги отнема време), толкова съсредоточено обществено внимание върху него, че той можеше спокойно да изяде колкото си иска ябълки. Петте парченца ябълка бяха изиграли ролята си много преди да бъдат изядени. Кой знае, откъде щеше да му дойде вдъхновението следващият път?