автор: paisa

Е, думите се свършиха вече. Почти. Издуха ги вятърът, който ги довя преди време. Видя, че не им се хващам, взе си ги обратно, вдигна голям облак прах и ги запокити на други места. Междувременно обаче, сърдито съдра завесата, разхвърли декорите, загаси цветните прожектори и разпиля конфетената суета.
Всъщност, думите започнаха да изчезват още с първите истински смели въпроси, презрели сатрапската власт на превантивните отговори. И още повече, когато видях Измислящите затворническите правила да обявяват за еретици и да подготвят клади от страхове и изкушения за всички, повярвали в Истината – онази, водеща със себе си Свободата.
Да, думите отлетяха. Или поне престанах да ги чувам. Може да е и от фученето на бурята. Страшна беше. Остана ми само разкривената от нечии опити да бъде вкарвана в текущия правилен път, собствена конструкция. Но не - останаха и онези лъчи, които като в иглинарник се забиват нейде под смешно стърчащите ми ребра в изплашеното его, което до края си отчаяно ще продължава да пищи `Аз съм - други няма`. Смъртоносно ранявайки го, те продължават далече, до други сърца по целия свят, за да бъдем съшити в обща жива тъкан, в която болката и радостта са истински. Лъчи - струни на светлинна арфа, на която Нечия ръка в съпровод на детски хор изпълнява Химна на Радостта.
Колко много дечица...!
Светът се промени. Суетата онемя и настана тишина.
Време за ново Сътворение.