автор: zima

Не бяха мои думите,
и тялото не беше мое!
Висяха дрехите върху ми
безсилни и изхлузени…
Очите ти ме гледаха учудено.
Не можеха да ме познаят и не искаха.
А утрото безспир предупреждаваше
да бързаме, да бързаме,
че закъсняваме…

Разминаване в утро забързано!
Утро за непознати!
Денят с нова, ярка позлата
парафираше знойна отплата.
И колко смешно се сбогувахме! –
Учтиво непознати, ала мило…
Една сълза, нестигнала до устните,
ще се усмихне непосилно.
А непознатият до мен не пита
дали сърцето ми е силно…

Не бяха мои думите за сбогом.
Дори сълзата спряла не беше моя!
И тялото не беше мое!
И само дрехите, безумните,
върху ми отчаяно изхлузени,
в утрото за непознати
мои бяха! Мои бяха!