автор: ddimitrovad2

Случи се така, че преди десетина години имахме възможността да си купим свое собствено жилище.
Там се роди първата ни рожба, след известно време и втората. И именно заради тях с умиление се сещаме за онези години, които прекарахме в това уютно гнездо, свито в онзи най – висок и огромен блок, чиито собственици биха пренаселили едно средно голямо село.
Аз съм твърде социална личност, и поради това, още при самото ни нанасяне там, изживях голяма трагедия – моят мъж категорично ми забрани да контактувам с нашите безбройни съседи. Дори отказа да ми разреши просто да им кимам в отговор на техните поздрави за добър ден или пожелания за приятна разходка. Това наистина ме смаза психически.
Аз съм социален тип човек и за мен е от първа необходимост да завързвам разговори. Толкова съм социална, че за мен не е важно дали разговарям с някой интелектулец, простак, циганин, или българин, просто трябва разговор да има! Толкова съм социална. Затова можете да си представите колко отчаяна се чувствах заради категоричността на собствения ми мъж.
Точно след месец аз му простих. У дома се изредиха няколко съседи, чиито имена дори не знаехме, да искат пари назаем. Както сами се досещате, ние си ги изпращахме по живо, по здраво, без да им дадем и една стотинка от скромните си спестявания или месечните си възнаграждения.
Мина се известно време и социалното у мен отново проговори. Имах нужда от контакти. За мое щастие случайно се запознах с едно съседско семейство. И те млади, с детенце като нашето. Събирахме се един – два пъти. Чувствах се отново щастлива и социална. Докато не срещнах съседа от етажа. Бе мъртво пиян. Хвана ме за слушател. От заваляните думи между хълцанията му, аз успях да разбера, че той знаел за дружбата ми с това младо семейство и бил категорично против нея. Искал да ме предпази от тях, защото знаел,че мъжът се занимавал с опасен бизнес. Подразбрах и нещо за крупни далавери и връзки с дебеловрати момчета. Обзе ме страх. Такъв страх, че срещите ми с това младо семейство се сведоха до нула.
Отново се чувствах асоциална и нещастна. И тази ми нещастност щеше да ме доведе до лудост, ако не бях си втълпила , че съм жена на място, а не някаква никаквица или лукова глава. Защо ми трябваше да слушам когото и било, особено някакъв си съсед – пияница! Така започнах безкрайните си запознанства с безчислените си съседи. Същите тези многобройни запознанства бяха предимно с мъже. За първите едно-две споделих с моя мъж. Той, видимо натъжен, пожела повече да не чува за това. А това от своя страна бе добре дошло за мен. Не спирах да се запознавам. Чувствах се щастлива и отново социална! Всичко това продължи около осем години, докато не се наложи да заживеем другаде. Тук е мястото да споделя, че тези запознанства не прерастваха във връзка или приятелство. Те бяха по – скоро индиректни. И винаги се осъществяваха пред нашия вход, посредством безбройните му налепени снимки с малки тексчета и големи надписи ,, поклон,, пред светлата им памет.