автор: anton_fotev

Дърветата са красиви колони, обвити в сребърен мъх, с корони от изумрудени облаци, през които слънцето прокрадва с нежна усмивка божествената си златистост. Гората е протегнати зелени остриета към бездънното северно небе, тя е танцуващи в ласките на вятъра елхи, аромат на смола, скала и снежен прах. В нейното кехлибарено сърце аз вървя и моите стъпки раждат горещи извори, моя дъх пари зелената й, прохладна плът, кафявата й кожа на божествена любовница. Докосвам с раними пръсти снагите на нейните дъщери и страстно целувам треперещите им в студа пръсти от вейки.

Премала и глад се раждат в дущата ми с всеки поглед към любовно преплитащия се с клонките син въздух - и няма слова за жаждата на сърцето, избликваща щом вятърът помилва лицето ми. Пада здрач и сенките под елхите сливат телата си, обвиват нозете ми, галят гърдите ми, носят нега и шепот-сънища за летене в лятно небе. Пада нощ и с нейната хлад аз притискам бедра в черната планина от мускули под мен, упоена от аромата на млад жребец, носещ ме вихрено по невидимата в мрака пътека. Прегръщам дългата шия, притискам лице в гривата, загърната в наметалото на топлината му, излъчвана от титаничните мускули, ритмично пулсиращи под копринената кожа с цвят на тъмно желание. Пада мрак и в него лумва сърцето ми, алените поли на роклята ми се разгръщат в пурпурни криле, а красивият звяр се събужда в мен и неутолимият му глад за съвършенство разкъсва уязвимата ми женска същност.

Глухите удари на копитата ме отнасят все по-далеч от ласките на огъня в камината, все по-далеч от страстта на мъжте, които отчаяно са ме мразели, все по-далеч от самата мен. Пада мрак и се слива с косите ми, разсипали се по шията на препускащия жребец, влива се в пурпурните реки, течащи през сърцето ми - аз съм огнено цвете, носещо се по въздишките на нощния вятър. Аз съм Жрица на Лилит и копнея за жаждата, която остава след чашата вино, вкусната храна, изпитата до дъно страст на красив мъж. Копнея да съм напукана от жажда шепа пръст, да съм пресъхнало в пустинята цвете, измамено да разцъфти от мимолетен дъжд, да съм слаба и всемогъща.... Такава съм - до дъно опознала се - неразбираща себе си!

Жребецът между бедрата ми спира своя бяг и ме кара да надигна лице сред водопад от стичащи се по шията му коси. Чувствам невидим мирис на смачкана трева, носещ се в течния нощен въздух, усещането за могъщо присъствие, което вече не е тук, долавям ромон на поток, заглушаващ тишината, родена от секналия тропот на копитата... Красиво е тук!
Не съм откривала по-съвършенно място - сякаш моята женска душа се е разтворила в шепите на облените в лунна светлина скали, нежно обгръщащи меките гънки на долината, през която се спуска буйна вода, къдреща пенлива вълна върху речния си праг...
Бих останала завинаги тук, ако моята жертва ме беше дочакала!

Оставам неподвижна за миг, неспокойно поемаща си дъх върху потръпващия от умора жребец. Нежно погалвам потната му шия, разресвам с тънки и бледи пръсти черната му грива, преплитаща се с дългите ми коси. И прошепвам в ухото му слова за бяг, за летеж над смълчаните зелени треви, мълвя и моля нозете му да ни понесат шеметно надолу към равнината, по стъпките на моята изплъзваща се плячка.

Той се покорява на шепота ми, потръпва от хладния огън на ласката ми и се превръща в тъмна стрела, носеща се под притихналото небе, в черна комета, с която пропадам сред скали и звезди - все напред и напред. Силата и топлината му ме омагьосват и отпускам юзди, обвивайки със слабите си ръце гъвкавата му шия, притискам пети към дупето си и се задържам отгоре му само с допира на корема и бедрата си. Разтварям се в чувството за безпределна мощ, която ме носи шеметно в мрака на нощта - сред лудост и самозабрава.

Пулсирането на планината от мускули под мен внезапно секва, а сетивата ми долавят прииждащия срещу нас прилив от човешки смях и песни. Още замаяна от шеметното препускане отварям очи и откривам пред себе си отворените порти на празнуващ град. Отмаляла, оставям моя Мрак да ме носи върху хълбоците си напред и навътре в нежната приказка от полиран мрамор, вълшебни светлини, младежки смях и леещо се вино.

Есенния карнавал е превърнал ръкотворната планина от камък, дърво и стъкло във вихрушка от ликуваща плът, танцуващи улици и лабиринт от сенки и буйни огньове, около които се вихрят подскачащи маски и заголени бедра. Около мен е красива и шеметна вихрушка от мимолетно щастие и самозабрава, носещи се сред мрак и огньове гласове на нежни девойки и буйни младежи. Сама на себе си започвам да се усмихвам и разсеяно приглаждам с ръка косите си, когато на пътя ми се изпречва млад мъж и погалва моя Мрак по ноздрите с финните си ръце на музикант, крадец и любовник:
- Грациозна гледка е да видиш лейди, която язди по обичая на пустинните жени-войни... Ала когато е красива колкото вас, някой херцог трябва да й купи дамско седло, обсипано с пупрур и рубини.
- А защо не диаманти? - усмихвам се аз и се взирам в очите, проблясващи изомрудено под периферията на шапката му.
- Защото рубините подхождат със цвета на роклята ви, несравнима красавице - непознатият минава отстрани и подлага шепите си, за да сляза, но аз с тих кикот премятам крак и скачам леко на земята от другата страна на жребеца си. Повеждам го за юздите и оставям младежа да застане от другата му страна. Долвям смеха в мелодичния му глас, докато се преструва на разколебан във флиртуването си:
- Засрамихте ме, благородна лейди... нима не съм достоен, за да ви помогна да слезете от жребеца си, нима не съм достоен да бъда поне за минута ваш паж?
- Един паж не ухажва господарката си, докато нейния жребец настива след буйна езда - смее се нещо сребърно и скрито в кадифето на мекия ми глас, но сега е негов ред да ме засрами. С грациозен жест отмята пастелнозелената си наметка от най-фин лен и насред улицата започва да търка с нея Мрак по гърба, шията, гърдите и нозете. Докато го прави с небрежна елегантност поставя на лявата си длан малко лакомство, появило кой знае откъде. Мрак го приема и притиска довечиво чело към красивия младеж, бутвайки бялата му шапка със широка южняшка периферия.

Това неочаквано ме разсмива и неволно пляскам с ръце по детски, докато младежът леко изчервен се навежда за шапката си. После само за миг си възвръща увереността и с момчешко перчене мята изцапаното си наметало към притичващи покрай нас младеж и преследваща го девойка. Зелената дреха за миг се премята във въздуха преди тичащото момиче да я грабне с усмивка... тази вечер за някого наметалото ще се превърне в постеля и съдба.

- А мен с какво ще стоплите, щом така лекомислено похабявате дрехите си. Може би с бялата си риза?
- Вас ще стопля с вино! - отвръща той и повежда за юздите жребеца ми навътре в празнуващите улици, поглеждайки ме едновременно нахално и очарователно, с някаква дръзка, момчешка невинност. Едва сега осъзнавам, че красивите му, финни черти са някак лишени от младост и старост... безвременни. Разбирам, че е магьосник в мига, в който долавям присъствието на дълбоката му, прецизна като копринен плат прикриваща аура. А докато се вглеждам в него, той безочливо пие от тъмните езера на очите ми:
- И как изглежда?
- Кой?
- Този, когото търсите, непозната красавице?
- Защо трябва да го казвам на един непознат и арогантен младеж?
- За да ви помогна... хайде, позволете ми да ви помогна - усмивката му е мрак и белота, чар и опасност. Кара ме да се засмея тихо:
- Търся среден на ръст, добре сложен господин, с тъмни и усмихнати очи.
- Ох... разбихте ми сърцето... сигурна ли сте, че не казахте зелени и усмихнати очи.
- Внимавайте, страннико, какво си пожелавате - галя го със сребърния си глас - защото може да го получите!
- Какво по-сладко проклятие - разсмива се чаровникът - да ти се сбъднат молитвите*!
- Нима тази вечер сте се молили да срещнете непозната и красива магьосница? - заинтригувана съм и му позволявам да долови любопитството в гласа ми..., мъркащия тон, обещанието...
- Молих се на Съдбата тази вечер да срещна красива и млада жрица на Лилит. Някоя, която да ме погуби, докато виното ми е дало смелост да я взема с ласките си - отвръща той и веждите ми политат изумени нагоре:
- Тогава жестоко ще ви разочаровам... но ще остана с вас, понеже и аз искам да видя поне една от тези загадъчни жени.
- О, не! Привилегия на кавалера е да помага - смее се така, сякаш ме целува, докато ме гледа - ще търсим вашия господин с тъмни и усмихнати очи. Но трябва да ми го опишете по-подробно.
- Той е войн-аскет и светъл маг... - казвам го и долавям как в леещото се сребро на женския ми глас се изопва тънка нишка нетърпение, алчност, похот и най-нежно желание. Дали финният младеж го долавя?
Не мога да разбера какво е усетил, докато кимава с неочаквана сериозност:
- Тогава нека намерим твоя бял войн, непозната красавице.

Плъзгаме се в прегръдката на пируващия нощен град с грацията на ловуващи пантери, с мекотата на моите женски стъпки и неговите крачки на танцьор и прелъстител. В деликатните длани на неочаквания ми спътник се появяват медници и сребърници, които с елегантна небрежност сменят собственика си срещу прошушнати думи и споделени мълви. Красивият, строен младеж ласкае, подкупва, припомня стари обещания и ги допълва с кротки, зловещи заплахи, постепенно превеждайки ме през водовъртежа от смеещи се жени, танцуващи мъже, пияни, весели старци и замаяни от музика деца. Неусетно ме приближава все по-близко до моята плячка и все по-често разпитваните споделят, че са го мярнали преди по-малко от дихание... ала не го достигаме.

Изплъзва ни се отново и отново, и накрая Меалю Кристалния перва с пръсти широката периферия на шапката си и с отегчено изражение вади от джоба на светлосиния си панталон сребърна флейта:

За Танца ми със Сянката
поканих с китара във ръка,
понесъл пръсти в тиха песен,
мойта собствена Съдба.

Ах - Участта последна
поглежда ме в лицето
с очите на любимата.

Звън последен,
забравен стих от песен.
Сън последен, сън
в безкрайна тишина

Свири толкова нежно и томително, че около нас се събира пъстра тълпа от весели девойки и младежи, които внезапно притихват, омагьосани от мелодията на флейтата му. Красива девойка меланхолично отпуска бледа страна върху гърдите на приятеля си и той внимателно я прегръща и целува по косите. Самата аз за миг се смирявам и пожелавам да спра своя хищен бяг, да дам тази нощ на красивия музикант пред мен, да го омагьосам и любя. Закопнявам за нежните бели пръсти, танцуващи по сребърната флейта, поисквам да го имам поне за едно спускане в бездните на безумието. Ала не мога да забравя, че съм жрица на Лилит и моите ласки ще го покорят завинаги, ще го накарат да ме търси през планини и морета - докато ме намери, докато има залез и изгрев, докато не отмине и последния удар на сърцето му...

- Меалю, моля те, нека намерим този, когото търся - прошепвам го на самата себе си, но той ме чува и флейтата млъква, зелените му очи се отварят с усмивка към мен:
- Как мога да ти откажа, красавице - взима в ръката си дланта ми, поема отново юздите на Мрак и тръгваме отново срещу течението на реката от цветя, музика и необуздана плът, през въртопа от маски, завихрени рокли и пременени в пурпур улици. Търсим единствения човек, който в този миг, в тази вълшебна нощ, е по-целенасочен от мен - всички ни казват, че имал нескритото изражение на страж, който върви по следите на престъпник.

Преследваме белия войн все по-настървено, но нещата, които чуваме за него, ни объркват и на няколко пъти изпускаме стъпките му. Превит старец със шепот ни казва, че лечител го е докоснал по кръста и болката му е изченала, крадец уплашено споделя, че онзи го спипал и само го погледнал мълчаливо - а очите му били късчета черен лед. Срещаме шестгодишно просяче и то със смях ни казва, че погледа на белодрехия мъж бил всичко друго, но не и студен. Имал топли и усмихнати тъмни очи, и му дал цялата си кесия, но в нея имало само малки като самото него петачета и медници.... но спрял, погалил го по косата и на него му станало едно такова хубаво и уютно. Разпитваме скитащ войн и той мрачно ни просъсква, че нещо в меките стъпки на онзи тип го накарало да изтрезнее по-бързо, отколкото уплашено момиче може да си поеме дъх....

... Пресичаме незнайна уличка, когато усещаме необятен по своята мощ взрив от магическа енергия. Силата му е такава, че ни изумява и двамата - усещам вълна от нечовешка ярост и гняв, която изригва в невидим пръстен над града и за миг затъмнява луната от магическия ни взор. Споглеждаме се за дихание - зелени в тъмни очи - след което Меялю с едно единствено плавно движение се мята на коня и ме прихваща през кръста, слагайки ме пред себе си. Няма време да го наказвам за тази дързост и се оставям на мъжкия му усет, с който провира титаничното присъствие на Мрак между щуращите се в трескаво веселие хора. Виковете на самоуверения младеж, ловките му маневри със жребеца под нас и точните, мълниеносни избори за посока ни превеждат за минути през лабиринта на уличките. Пристигаме запъхтяни до мястото на вигорския изблик на сила и виждаме нашата плячка да разговаря с префекта на града.

Смесваме се с любопитния прилив на останалите минувачи, но стоим настрани и наблюдаваме как войнът на светлината оглежда заедно със стражите мястото, където някое от тъмните чеда на Фаетон... е проявило титаничната си мощ, преплетена с нечовешка ярост и жажда за разрушение. Тази мощ буди уважение и страст в мен, но в очите на простосмъртните скромната уличка е превърната в будеща отвращение скотобойна - За тези слаби създания причинителя на този ужас не заслужава никаква прошка, никаква друга жалост... Освен състраданието, което белите войни дават в израз на последна милост. Меалю го разбира преди мен и прошепва в ухото ми:
- Тази вечер не може да го имаш, непозната красавице. Виж лицето му... в сърцето му има Тъга и Смърт, обещани за тъмното чадо на Фаетон, което се е вихрело тук преди малко.
В отговор се обръщам и го целувам по устните:
- Обещавам да те намеря, Меалю... но сега искам сега да остана сама.
- Добре, непозната красавице - усмихва се той - отивам да търся моята жрица на Лилит. Ако не ме срещне сега, утре вече ще съм твърде разумен и мъдър за нея.
- Пожелавам ти сбъднати молитви, Меалю.
- Естествено - усмихва се той - нали обеща да ме потърсиш! Усмихва се, целуваме на свой ред - дръзко и сладко - и в следващия миг вече го няма.

Докосвам война на светлината с магическото си присъствие едва-едва, толкова деликатно, че прикриващата му аура потрепва и отново се успокоява. Погалвам го със своята магия и се отдръпвам преди да е отклонил поглед от говорещия с него префект и да е огледал околните - рано е да ме съзира! Милвам го недоловимо с излъчването си на вещица и усещам все още слаба, но неизмеримо дълбока чувствена възбуда. Усмихвам се с ъгълчетата на устните си, понеже останалото е въпрос на време. От този момент връзката между нас постепенно ще подяжда безумно здравата му защитна аура, скриваща от околните титаничната му мощ на магьосник и войн-аскет. Усмихвам се, защото чаровният младеж, който ми помогна да го открия, грешеше и тази вечер белият войн щеше да е мой - скоро възбудата му ще е толкова неистова, че щеше забрави дори своя дълг.

От този миг за него има само едно спасение и то е да се отдалечи достатъчно далеч от мен - както стори преди два дни, когато стръмнините на планината му помогнаха да изправери пеша моя черен жребец. Тази вечер няма да допусна това да се повтори, а и в равнината дори един бял войн не може да изревари с тичане моя Мрак. Затова го оставям да напусне града и тръгвам половин час по-късно, оставяйки чувствената нишка между нас да изтънее до границата на магическите ми сетива. Преследвам го със неговата собствена бързина, със спокойствието на северна бяла пантера, която е подушила ранен зубър. Този път няма да ми се изплъзне, няма да го оставя да пречисти съзнанието си от моята невидима ласка, както е успял да стори на онази полянка - скоро щеше да се превърне в моя плячка!

Настигам го в ледена долина на границата със северните земи на варварите. Прииждам като летен прилив от огън и пурпур в безмълвния му свят от състрадание и смърт, и усмивката ми разтърсва сърцето му. Виждам как волята, мъжеството и твърдостта на войнския му дух се обръщат срещу самия него в мое присъствие. Вече предвкусвам властта си, когато с гневна изненада откривам една последна преграда между нас - непреодолимото чувство за дълг, което го призовава към собствената му смърт. Разбирам, че ще ми се изплъзне дори сега, дори в този миг, когато волята му - неизмеримо могъща, цяла и непокътната - става моя... Ласките и обещанията на Смъртта са по-сладки за него от моите.

Губя го, ала не се предавам:
- - ЩЕ МИ ПОЗВОЛИШ ЛИ ДА БЪДА ЗАЕДНО С ТЕБ, КОГАТО ТО ДОЙДЕ ЗА ТЕБ? - гласът ми е зов, непреодолима заповед, способна да сломи волята на крале и пророци. Словата ми са слова на жрица на Лилит, която налага желанията си над околните. Ала виждам как ги пуска да минат през и отвъд него, докато докосва челото си с топката, оформяща края на ръкохватката на оръжието му. Разбирам, че устоява пред заповедния вик, скрит в шепота ми на вещица.

-Той иска да се срещне с мен - усмихва се той и в този миг суровото му лице е красиво и изпълнено с топлина - само с мен! Защото аз го последвах и то прие това като знак за обич и обещание за смърт!
- Как разбра, че се е появила връзка между теб и демона? Как може да си сигурен? – докато питам, го галя с очите си, които той избягва да погледне, милвам неговото сърце със стаената молба да забрави дълга си и да остане с мен, мамя душата му със среброто и кадифето на нежния си женски глас. А той ми отвръща по-начин, който постепенно събужда гнева в мен. Пурпурна ярост ме заслепява, докато постепенно осъзнавам, че ми е обърнал гръб и спокойно крачи към своята проклета битка.

Проклинам и заличавам от ума си този мъж, ала желанието ми да го накажа се оказва непреодолимо. Прекалено е сладко предвкусването на мъките, в които ще го хвърля, щом веднъж покоря сърцето му. Усмихвам се с ъгълчетата на устните си и в този миг погледът ми долавя някъде напред взрив от мощ, светлина и мрак. Избухва облак от завихрен сняг и лед - въздухът се преплита с огън, водата със земя, пред погледа ми се насглагват в паяжина безброй отблясъци от неуловимо бързи движения. Изригва сияние от енергия, сред което една титанична фигура се опитва да смаже дребен и измамно крехък силует, танцуващ танца на смъртта. Накрая погалвам Мрак по шията и навлизаме във вихрушката от щедро разпилявана мощ и магия, насилие и смъртоносна грациозност.

Приближавам се точно, когато дори една жена може да разбере кой взима връх - пред очите ми красивият бял танцьор нанася на чудовището удар с могъществото на мълния - не успявам да го проследя дори с магическия си взор, но виждам как уродливата, огромна фигура от тъмен пламък залита назад.

Моята плячка е толкова съвършенна и грациозна, така могъща и пленителна в този миг, че не се сдържам и ръкопляскам. Поздравявам белия войн, ала това привлича вниманието на неговия враг. Огромният звяр с плът от жив огън скача срещу мен и аз вдигам ръка, за да поразя със своята магия, но войнът на светлината е по-бърз. Той пресреща демона гърди в гърди и го промушва в самата сърцевина на черния му пламък, защитавайки ме с цената на живота си.

Всичко е по-кратко от миг и в него разбирам, че мъжът наистина е бил мой, че е щял да се върне след битката и да коленичи в нозете ми. Разбирам и друго - сега вече наистина го изпуснах...
Викът ми на ярост се понася към леденото небе и го запълва до звездите.