автор: babazlata

Губя се, бавно, бавно, но сигурно, капка по капка изтичам в канала
на път към морето от сиви спомени и сенки, или по- точно от спомени на сиви сенки за ,малко светла топлина. Къде е цвета ми? Стопи се в мъглата, изсмука го сивата пръст под краката ми, за да храни бъдещите цветя с цветове. Аз бях цвете, сега се разпадам. Не е ли по- лесно направо да се бях родила в следваща фаза, вече пораснала, но смалила се, сбор от сиви капки сълзи в бездънно, мъртво, крещяшо, забравено море. И следва тишина, тишина натежала от болката на сдържани неми викове. Или може би викове в глухия свят. Викове на разпадащи се сиви капки, търсещи се в мрака на безкрая.