автор: krasavitsa

Филийките бяха три. Решиха да си разделят третата. Не бяха много големи, затова единодушно се съгласиха да има и трета. Хлябът беше черен, но от онези, самуните, и бяха стигнали към края му, където формата на хляба изтънява и две еднакви не могат да се отрежат. Разликата между две последователни филийки можеше да стигне по груба оценка до два-три квадратни сантиметра.
От месеци не бяха изпитвали чувство на ситост.
И двамата се опитваха да изглеждат безразлични, но вътрешно не бяха. В този дом нямаше ядене и пиене на корем. От кухнята му не се носеха апетитни миризми. Не че не се слагаше маса с красива покривка, ето, и сега си я бяха сложили.
Как се свиква с глада? Някои казват, че свикват. С онова чувство, познато на всички, толкова еднакво, и толкова различно за всеки, описвано как ли не, и предизвикващо какво ли не. При нея – изнервяне, единствено чашата вода притъпяваше острото чувство в стомаха.
Защо си гладен? Не ти стига заплатата, или я нямаш изобщо... пропаднал тип, жалък негодник, несправил се с живота? Кой гладува заедно с теб или заради теб? Колко време ще бъдеш гладен? А утре? И утре ли?
Те двамата си знаеха, че ще гладуват винаги. Като всички несретници, но с една разлика – нямаха право на облекчението да се оплакват, че мислите им често витаят около храната. И с това се бяха примирили.
Проблемът с трите филийки си стоеше. Колкото и да се опитват да ги разделят поравно, освен в квадратурата, имаше разлики и в дебелината им. Спомни си за закуските у дома. Пържени филийки със златисти крайчета, мед и мляко. Какви времена бяха! И галената усмивка на мама, и въпросите дали иска още...
Тогава я видя. Как ли се беше появила? Беше откъм нейната страна на чинията, сгушена уютно под позлатеното й ръбче. Той не я виждаше и явно не знаеше за съществуването й. Трохата не беше много голяма, но изглеждаше доста апетитно, защото в единия й край имаше тъмнокафява коричка. Това щеше да бъде нейната награда.
- Скъпи, ти вземи по-голямата. Мъж си, все пак. И, забравихме нож, за да разрежем третата, би ли станал да донесеш?
Зад гърба му ръката й се стрелна, бързо и лакомо натика трохата в устата си. Така. Сега бавно ще изсмучем вкуса, ще му се насладим докрай, няма нужда от дъвкане.
Заедно с удоволствието се появи и чувство за вина. Сигурно така се чувстват крадлите отначало. А после явно се свиква.
Но какво ставаше с трохите, когато той режеше филийките в кухнята? Досега не си беше задавала този въпрос. Охо, ясно... Не се беше досетила, все се радваше колко чисто се справя с рязането на хляба. И мъжът й си имаше своите малки тайни...
Той се върна с ножа и й го подаде. Да се старае ли да разреже филийката точно наполовина? О, да. Само ако не успее, ще му отстъпи по-голямата половинка.
Успя.
Кога ли ще се нахранят като всички? Кога ще си го позволят? Утре? Не бяха говорили, не бяха решили още.
Нека мине довечера. Довечера е премиерата на балета.