автор: janky

Май ще се наложи да разказвам за бялото стъклено простанство в центъра на града, което пет дни в седмицата ме държи в хладната си прегръдка
(независимо, че температура надвишава значително допустимите стойности) и непрестанно се опитва да ми вмени усещането, че Кен Киси и Борис Виан са ме вкарали там като второстепенен герой на задгробното им съвмесно литературно художествено произведение...
С времето все по-често започвам да мисля за цветовете, за непринуденото им съществуване в природата...
До преди няколко години дори не бях чувала за абсурдността, лишена от всякакво въображение, наречена “Dress code”, която фиксира безумна матричност в начина на обличане на вечно замислените офис служители. Нямах ни най-малка представа какво означава 8-часов работен ден, бюро, въоръжено с всички технически средства, които произвеждат тонове документи, справки, удостоверения, писма, молби, заявления... Особено удоволствие в целия спектакъл на безумния роман, който никога никой няма да прочете, ми доставя употребата на небезизвестната учтива форма, неизменно записвана с главни букви в бутафорните повествователни форми, които ежедневно изчитам и написвам.
Представа нямам как се чувстват хората около мен, но ако можех бих им казала, че е време да спрем.
Тишина, дъжд, спомен за одавна отминало детство... куче, градина, цветя, топлата гозба на баба с аромат на благоуханни треви, прилежно нарязани вътре... Планина, мирис на бор, красива шейна, излязла изпод кокалестите ръце на дядо, който все още майстори някакви тайни неща под мъждукащата светлина в работилницата...
Звън, самолетни билети, часовници, спирки и гари... хора, тъжни претъпкани улици, чанти с формати А4, сандвичи, тежък мирис на цигари... Тролеи, маршрутки, автомобили, истерични шофьори... ах, ето ме най-сетне отново в белия стъклен офис, на стола, пред компютъра... Имам ужасно много работа – приключва финансовата година.