Срещата беше точно в три часа, закъснявах. Щяха да ме изчакат малко, все пак винаги закъснявах и винаги ме чакаха малко или много.
Отдавна искахме да покорим връх Ейс. Това ни беше нещо като фикс идея, затова бяхме започнали да се катерим, за да станем някой ден толкова добри, че да изкачим този връх. И най-сетне бяхме готови. какво бяха десетина минути с цялото време изхабено за подготовка, мечти и щастливо безмислени разговори, нямаше да им е проблем да ме изчакат.
Планината се виждаше от автобуса. Виждаше се заедно с цялото и отвратително, самотно спокойствие и отблъскваща красота. Цялата атмосфера ме отвращаваше. Винаги сме мразили планините, но обичахме да се катерим. И Винаги го правихме по един необиконовен начин. Ние сме творци, а това ни бе изкуството. Не само се изкачвахме по напоените със гробна самота скали, но ги променяхме. Превръщахме тъгата, която излъчват в неподправено детско щастие. Наричам го силата на приятелството. Носихме топлината в групата си. Забележително е.
*****************************************************************************************************************************
Автобуса стигна. Нямаше ги на спирката. Неможе да ме бяха оставили за някакви си десет минути. Но ги видях през парцалите прелитащ, сняг. Видях ги в далечината. Тръгнах да ги гоня.
*****************************************************************************************************************************
Ходих след тях вече около час. Приближавах се макар и бавно. Не разбирам какво става. Те започнаха да се катерят. По най-опасния и най-бърз път. Объркване беше обзело душата ми. Не разбирах какво става. Нямах обяснение, но щях да ги настигна и щях да разбера всичко. Забързах зад тях.
Не спираха да почиват. Това е лудост. Катерим се по отвесни скали от около час и половина, но те дори не спряха за почивка. Но няма да се предам. Джош е смешник, не би могъл да бъде по-корав от мен. Ах Джош... беше само на триисетина метра над мен, но въпреки това ми липсваше. Той беше неудачник, но и любимец на всички. Винаги имаше какво да каже макар и никога да не бе на място. Саркастичното му чувство за хумор бе започнало да ми липсва... в душата ми върлуваше патологичното чувство, че никога повече няма да чуя наглия му глас...
-ДЖОШ!!!-Извиках с надеждата, че ще ме чуят. Но вика ми бе заглушен от гръмотевица. Гръмотевица на безоблачното небе.
Тери също беше там. Красивото и лице също бе започнало да ми липсва. Беше толкова близо и не се бяхме виждали само от два дни. Но въпреки това ми липсваше. Спокойната и аура и добродушната и леко шеговита усмивка ги нямаше. Сигурен съм, че ако тя бе до мен в момента не би ми било толкова нервно. Нямаше го заразното и спокойствие.
Марти беше най-отпред. Той винаги бе най-отпред. Не се интересуваше от опасността и затова тя толкова го обичаше. Винаги се оплиташе в най-сложните проблеми и винаги бе пълно с хора, който го мразят. И разбира се хора, който го обичат. Никой не оставаше безразличен към Марти и към мошенническите му изяви. И той бе започнал да ми липсва. Бе започнал да ми липсва ужасно много, заедно с цялата си досада.
-МАРТИ!!!- Извиках отново с надежда да ме чуят, но вика ми съвпадна с истеричния крясък на орел. Все си мислех, че орли няма тъй високо.
Вече започнах да ги настигам. И върха наближаваше. Остана още малко, последно усилие. Струваше си, това си бе сбъдната мечта. Поредната самотна, тъжна скала, която щяхме да превърнем в крепост на щастието и радостта. Поредната ли !? Не просто поредната това бе перлата в короната ни. Най-великото ни дело. Все едно да превърнем ада в увеселителен парк. Последен напън и съм горе. Последен напън и съм при тях...
*****************************************************************************************************************************
Качих се на върха, но нямаше никой. И той бе останал все същото парче самота. Бе като от детски кошмар, точно какъвто го бяхме заварили в началото. Обикалях напред назад вече десетина минути, но тях просто ги нямаше. Бяха изчезнали... бяха изчезнали безследно. Погледнах напред, от там се качи човек без екипировка. Катереше се тъй леко сякаш беше дете на скалата.
-Кой си ти ?- Попитах го аз с лек зле прикрита уплах. В очите му гореше пожар и въпреки него изглеждаше спокоен. Идеално изправената му стойка плашеше точно, като меланхолично красивата скала.
-Дяволът.- Отвърна той спокойно и недвузначно.
-Защо си тук ?- Не звучах изненадан. И не бях изненадан, сякаш бях очаквал всичко.
-Ти ми продаде душата си.-Отвърна той бавно и ясно сякаш имаше вечността. И все едно знаеше, колко точно дълга е тази вечност.- Приятелите ти умряха още на миналата експедиция. Ти се спаси единствен.
Премигнах. Знаех, че говори истината. Чувствах се сам. Скалата победи. Типичната и самота бе отровила душата ми.
-Ти размени душата си срещу тази последна експедиция с тях. Дано си е струвало.
Аз се усмихнах, но не от истерия. Това трябва да е било най-добрата сделка в живота ми. Какво е времето на света срещу още един ден с тях.
-Струваше си. И то как си струваше....-Отвърнах му, вече без капка страх.-Ще тръгваме ли ?