Спомняш ли си за онзи филм, който гледахме заедно? Беше в едно старо кино, нямаше много хора в салона. Беше някакси сложен за широката публика. В залата имаше петнадесетина души, всички бяха скрити в мрака, не запомних лицата им И твоето лице не помня добре също. Все пак имаше нещо дружелюбно в теб.
Седеше доста по-напред от мен, имаше пиятен парфюм, това е, което помня от теб.
Ти си една непозната, ще кажат, защо съм седнал да ти пиша. НЕ познавам лицето ти, няма да си го спомня, ако случайно те видя на улицата. Може да си ми шеф, може да си ми братовчедка.
Давам си сметка - живея далеч от родителите со, отчуждил съм се от тях. Работя като чиновник, успявам в кариерата си, но не съм млад вече. Доволен съм от всичко в живота си, като изключим факта, че нямам време за нищо. Онова кино, на което бяхме заедно, разделени от десет реда седалки, онова кино, което, за да посетя, бях взел отпуск, онова кино е може би най-яркият ми спомен. Не ме ли помниш? Нямаш ли нужда от мен? Кой знае.
Пиша това с малко надежда, че ще го прочетеш. Потърси ме. Може да не си момичето от киното, просто ме потърси.