автор: Myrylielie

Нощ е. Сняг е навалял и покрива земята с дебел, бял юрган.
По улиците съм сам. Някак, около мен се чуват песни, весела глъчка изпълва въздуха и се спира на сантиметри от ушите ми, като от невидима преграда. Нощ е и е тъмно. Някак около мен струй светлина, но се процежда през малки дупки, през които не мога да я видя.
Вървя и си мсиля...По рано тази вечер с Нея проведохме дълъг разговор без думи. Тя ми отказа. Предполагах, че ще стане така. Останахме “просто” приятели. Какви приятели – аз нямам приятели. Вече една година откакто изгубих последния си приятел и останах сам. Но преди една седмица се появи Тя. Обсеби нощите, изпълни дните ми. Дори без да е искала. Дори без да е знаела докато не И казах. Оговорихме се да останем приятели. Знаете – ако обичаш нещо пусни го на свобода. Сега вървя и не знам накъде. Разбирам това и се спирам. Няма смисъл. Правя си топка сняг. Разглешдам я с интерес. И я хвърлям. Тя полита към отсрещната стена и се разбива в нея. Я, това не беше ли сърцето ми? Ами да! Бяло и студено до скоро, а след частица от секундата – разбито на хиляди пърченца. Изведнъж времето спира. Снежинките от разбитото ми сърце застиват във въздуха. Вятърът спира, всичко спира, оставаме само аз и снега. Внезапно лицето И се появява в снега...Аз падам на колене и се навеждам да го целуна. Колко е топло. Тя ме прегръща...Постепенно олеквам и се стоплям. Колко е хубаво. Очите ми се затварят. Искам да заспя в прегръдките И. Ето още малко...и вече спя.