автор: chocolate

Все още те усещам в себе си.
Жив си, Дявол те взел, и болезнен.
И да ми потреперват ръцете -
наред съм с нервите – и теб ще надживея.
Не че не ме обливат вълни горещи,
когато случайността по кафенетата ни пресрещне,
или дори само да се припозная в теб,
няма да ти кажа – по колко пъти в седмицата...
Не че все още не си в сънищата и в безсънията ми най-тежкото бреме.
И когато сутрин те проклинам с поредното вгорчено кафе -
бледнеят клетвите,
а цигарите ръсят безредна пепел по ежедневието,
осланено от мисли и видения,
отвлечени в миналото на някакво измислено, несъществуващо време...

Все още си в мен.
Като стара рана - напомняш за себе си есен.
И всеки следващ – обречен е, сянката ти да го преследва,
да събира разпиляното от мен,
да изпълва дните и липсите ми вечни.
И дано им стигне търпението...

А аз – ще те преодолея, един ден...
със спомени – не се живее.
Не че ще е лесно,
огънят не гасне ако му сложиш пепел,
друго ще е след теб, несъвършено.
... Вярвам, не бях за теб поредната.
Утешавам се с предопределености,
но предопределеността е тази, която отново ще ни срещне.
Аз няма да съм небрежно облечена,
без грим, зле сресана, с очи зачервени;
ти няма да си брадясал и пиян трети ден.
Но... отвътре какво ще е – да си го кажем - ще посмеем ли?
Или ще го изпъшкаме мъчително нежно,
с тела вплели се, напук на редното...

Все още си в мен.
И няма да излезеш – дори ако си прережа вените,
косите си да отрежа,
да се зачерня...
Няма да си тръгнеш, не и без мен – и ти си обречен -
знам къде и защо те боли сърцето -
аз съм там – като игла забита в него...
... Все още съм в теб.
И все още нажежена...