автор: Tiranozavar

Може би трябваше да го изпреваря. Може би не трябваше да го оставям да си тръгне първо. Можех да го изхвърля веднага след раждането. Още докато изцапано с кръв и слуз пищеше в ръцете на акушера. Можех да стана, да грабна това ритащо, миришещо на кръв и вътрешности дете и да го натикам в кофата. Или да го заровя.
Да го натисна в канала на тоалетната, докато краката му престанат да мърдат. Можех да прекратя агонията си още тогава. Но не го направих. А и нямаше как да знам, че то бе решило да ме напусне още докато е шавало в утробата ми. И че през онези мъчителни и пълни с тревога девет месеца е замисляло прецизно всеки миг. Знаело е за отвращението, което ще изпитам към него в мига на първата ни среща. Когато нечии две ръце ми го подават и вместо облекчение или възторг аз изпитвам най-обикновено любопитство. Знаело е, че мислено ще му поискам сметка за ударите, с които разкъсваше утробата ми. И затова че ще се усетя дори по-лека от него, зависима от тези покрити с прозрачна кожа три килограма живот и отговорна за всеки удар на мъничкото му колкото орех сърце. И че някой ден ще обвиня него за свободата, която загубих с раждането му или за емоциите, които можех да имам преди да го родя. Но не го убих. Разбирах майките, които посягат на децата си, но нямах сили да посегна на своето. Макар че щеше да бъде просто едно най-обикновено действие. Акт, в който аз щях да се напрегна, тялото на детето да се успокои, а душата му да поеме обратно към Рая. Вместо това аз избрах да го оставя. Неговият избор обаче е бил направен дълго преди това. Може би още в мига, в който е бил заченат.

Моето дете само избра смъртта си. А аз нямаше как да го убедя да не прибързва. То не би ме разбрало. А и не би искало да ме чуе. Не се страхувам да призная, че и аз не бих понечила да го спра. Ако знаех.

Синеоко като всяко пеленаче, с подути клепачи, мънички длани свити в юмрук и криви крака - такова бе моето бебе в мига, в който го видях. Крехко като всички миниатюрни току-що родени хора. Тялото му бе като парченце портокал - с бяла тънка кожа, нащърбени вени и едва забележим мъх, който после щеше да се превърне в коса, вежди, мустаци, брада. Първото, което забелязах у него бе огромната му уста по средата на лицето. Сякаш никога не бях виждала мокра лигавица, толкова дълбока и някак хищна. По-късно, когато го кърмех, тази паст се оцветяваше в бяло, а телцето миришеше някак особено - сладникаво и тежко. Само майките знаят как миришат бебетата им, когато поемат мляко в беззъбата си уста. За всички останали това е ухание на майчинството, благородна картина на Мадоната с младенеца, тайнство, което свързва пред Бога двама души - безпомощния нов човек и този, който го е създал. Бях такава майка. Докато не умря бебето ми.

Тогава разбрах, че вътрешността ми е отровна. И че в млякото, което се спускаше в тънка като косъм нишка по брадичката на детето, е имало нещо, което го е убило. Мислех, че е станало неволно. От страх да не го загубя, докато спи или заради животинския ужас, който изпитвах към невидимите микроби, ордите от бактерии, които можеха да ми го отнемат, бях предизвикала смъртта му. Без да разбирам и с педантично постоянство бях призовавала този край всеки ден. Всъщност през цялото време, докато пазех това бързо наддаващо, мърдащо, ревящо, миришещо на мляко дете аз съм подготвяла - и него, и себе си за това, което се случи. Хранех го с някакво настървение. Утолявах жаждата му с мисълта, че подсладента течност ще потече във вените му и ще го направи по-тежък и голям. Завивах го нощем, за да може кръвта му да се увеличава на топло и сърцето му да бие равномерно. Подбирах хората, на които го показвах, за да не могат лоши очи да отнесат душата му. А бях сигурна, че моето дете има душа. И че разбира всичко и то още преди да се е родило. Знаело е, че денят следва нощта, че Луната кръжи около Земята, а Земята от своя страна около Слънцето. Че над всички звезди и някъде далеч във Вселената има Господ. Че той се грижи за хората, но само за онези, които са му симпатични. А останалите наказва. Знаело е, че реките винаги имат по два бряга, между които няма нищо друго освен шум и прозрачни пръски, които изчезват мигновено. Тоест моето дете е знаело всичко. Дори неща, които много по-големи от него хора никога не ще разберат.

А познаваше до дълбините и мен. Когато е започнал животът му то вече е било наясно с вкуса на кръвта ми, с прегръдката на водите, в които е плувало преди да се роди. Единствено бебетата знаят и се ориентират безпогрешно между входа и изхода на живота. Едно бебе никога не би сгрешило вратата, на която пише "Вход" с тази, на която пише "Изход". Бебетата са интуитивни. Моето бебе закачаше устните си на зърната на гърдите ми и дълго не искаше да ги пусне. Притваряше очи, за да придаде блаженство на момента и се унасяше. В тези моменти се чувствах олекнала, изпразнена, оставена да чакам самотно завръщането му от съня. Разглеждах мъничкото тяло и не можех да повярвам, че то се променя с дни. Че бръчките на лицето му изчезват, че малките крачета се изправят, че костите на черепа му стават все по-здрави и че зад тези клепачи светът се случваше някак прекалено бързо. Детето умря преди да проходи, преди да проговори. Преди да се научи да иска закрила и утеха с думи.

И умря в съня си. Наблюдаваше лицето ми с мътните си, огладнели за сън очи, дърпаше косата ми, докато се бях надвесила над него и му се усмихвах. И като че ли ме предупреждаваше. След това се унесе, помирисах дъха му, за да се убедя, че е добре и прилегнах до тялото му. Минути по-късно почувствах, че нещо се отделя от мен. Не бих могла да предположа, че в това време бебето се отдалечава. И няма намерение да се връща обратно. Когато се събудих и извърнах поглед, за да проверя дали не е гладно или жадно, усетих, че вече не е при мен. Очите му бяха отворени. И спокойни. Застанах над него, погледнах в зениците, за да проверя дали в тях има страх, но не открих нищо. Двете сини и малки като грахови зърна очи отразяваха моите, но без да ме виждат. Ако някога в тези зеници е имало нещо, то сега в тях бях останала само аз. Някой от небето се бе пресегнал към детето ми, то се бе изплашило и затова бе побягнало. А аз се бях събудила прекалено късно. Повдигнах едната ръка, след това другата. Исках да проверя дали е вярно, че след смъртта линиите от дланите изчезват. Докато се взирах в малките ръчички осъзнах, че никога не бях поглеждала ръцете на детето си, за да видя там колко дълго ще живее, нито пък толкова дълго бях търсила нещо в очите му.

По-късно, когато срязаха тялото на детето, за да проверят защо е бързало толкова много, не откриха нищо. Бях сигурна, че микроскопите и науката им не могат да уловят това, което аз отдавна знаех. Никой не се сети да изследва мен. Кой би предположил, че млякото ми е отровно. И че моята нерешителност от първите ми мигове с бебето е в състояние да го погуби.

Едва по-късно ме хвана яд. Съжалих задето съм пропуснала онзи миг, в който сянката на бебето се е отскубнала от тялото му и паникьосана е изскочила навън. А аз бях закъсняла да го предупредя, че там няма нищо, което то вече да не знае.