Здравей, Лин. ) Този стих ми напомня някак за Сантяго от "Старецът и морето" на Хемингуей, който сънува лъвове на африканския бряг, наместо жени, риби или побоища. ) Твоят превод е по котешки хубав, грацилен и мек в сравнение с този, който знам в превод на Николай Попов, изданието е "Американски поети", НАРОДНА КУЛТУРА - 1970. Ето го:
Мъглата идва
на малки котешки крака.
Присяда тихо
на задните си лапи,
гледа
пристанището и града
и после си отива.
На Карл Сандбърг харесвам също този стих:
ПАЛАЧЪТ В СВОЯ ДОМ
Какво мисли палачът, когато
се прибира след работа в къщи?
Когато с жена си, с децата
край масата сяда, пие чаша кафе,
яде своя омлет? Ще го питат ли те
как е минал денят и дали
е работил добре? Може би
тази тема отбягват, говорят
за бейзбол, за времето, за политика,
за романа в картини от вестника
и за новия филм? Те ръцете му гледат ли,
когато кафето си взема или реже омлета?
Ако малките кажат му: "Татко,
да играем на конче, ето въжето." -
отговаря ли той на шега:
"Май за днес на въже се наситих."
Или светва лицето му, сякаш
озарено от радост, и казва:
"В хубав свят, в чуден свят ний живеем."
Ако белият лик на луната
в тиха стая надникне, ако лунни лъчи
се вплетат във косите на спящо дете -
палачът, какво прави палачът тогава?
Може би му е лесно. Може би
за палачите всичко е лесно.