автор: dimension

               Провокирано от "Любов"
               на auslander,
               с благодарност!
               Аuslander, който го каза
               само с няколко думи.
               И написано, независимо
               един от друг!


Пет часа.
Полуздрачът разчупваше ламелите.
Навън бе метър сняг и сигурно - минус 15 градуса.
Ако беше будна, трябваше да разшири зеници, за да вижда предметите в стаята.

Но не беше.
Спеше.
До пет часа вече се беше настряскала, нахвърляла, наплакала, набръщолевила си бе словосъчетанията, изразяващи уж отишли си страхове, беше събрала няколкопосочно чаршафите, намачкала и настискала възглавницата, ушите й бяха попили тихичкото „Спокойно, това е сън, тук съм”, гърбът й се бе отпуснал, покрит с влажни устни, косите й бяха поели повеите допир, все едно – били са къдрави – и неусетно с преса-ръка ги бяха изправили...
Обожаваше сутришния сън.
Този, в пет часа.
Когато най-после спеше. Максимално успокоение на сетивата, максимална отпуснатост на тялото. Всички жизнени функции – в екзистенц-минимум. Както често се шегуваше за себе си по отношение на съня: „Много хубаво свиря, ама не мога да започвам.”
Оплетена беше. В него. Или той в нея. Да, той в нея. Крайници, коси... Като статуетка от две тела бяха в най-причидливи комбинации на сплитане. Всяка клетка от повърхността на кожата й усещаше аромата на неговата кръв. Дори спейки. Телата им – разтопена коприна, притихнали извори, отпуснати весла на лодка, слята разтопена сплав. Дишането им – равно, чисто, тихо. Като деца в люлка, успокоени най-после, а може би – праведни, само сега, само в този миг.
Да можеше да е постоянно пет часа...
Лицето й, обърнато към неговото, бе като гладко езеро – равна вода. Сякаш извън себе си си виждаше лицето. Виждаше кожата си изгладена от гримаси, побледняла. Опънато платно. Вече преминаваше в полусън, в онова състояние, в което едва се откъсваш от нощта, придърпан от утрото. Спиш, мислиш. Мислиш, че спиш. Спиш буден. Беше абсолютно тихо, като накрай света, уют, забрава.
Нещо усещаше тя в полусъня. Съзнаваше ясно, че никой не мърда, че нищо не трепва, чак дишане не се чува, а нещо се движеше. През клепките й минаваше, докосваше ги по най-неусетния начин на света, по устните й – някаква капчица се стичаше, недоловимо. По бузите, по челото, по носа – нещо вървеше, пълзеше. Как вървеше, като допир нямаше, като беше абсолютен покой? Същевременно усещаше нещо като лист, от дърво откъснат, някаква сянка, заслон, над лицето й. Сигурно сънуваше пак.
Пет часа.
Колко време продължи това – минути, половин час, час? Кога бе започнало?
Усещаше го отдавна.
Отвори клепки едва-едва.
Тежко ги отвори, сънят ги прихлупи, отвори ги отново.
Едно лице над нея и две очи.
Мълчалив поглед.
Говорящ.
Обливане.