автор: Crusader_

Винаги съм се възхищавал на силата на тищината. Силата да свързва хората - да ги прави по-малко зависими от самите тях и повече част от всичко около тях.
Затова и в момента, в който тя ме погледна под падащия сняг, разбрах че думи няма да са необходими. Един поглед размрази сърцата, сгря душите, разми контурите на годините. Някой бе казал че времето е просто един миг, проточил се във вечността - странна игричка, но тогава наистина го разбрах. И повярвах. Бях до нея. Странно, защото не помнех да съм се движил - бегъл поглед назад - стъпките ми, бавно покриващи се от чистата, девствена милувка на снега. От кога не съм се чувствал толкова истински, толкова млад. Отново млад! Безумната надежда, че все пак имаме право на втори шанс за щастие изгря в мен, прерязана от старателно подостеното и блестящо острие на цинизма и сарказма. Моите най-добри приятели през годините, наред с амбицията, арогантността, успеха. Усещам пръстите и в моите и се обръщам. Огнен поглед, зелен огън. Стапя всяка фалшива нотка, всяка частица илюзорна гордост - гол съм пред този поглед - гол както преди. Гол завинаги. Сам. В мир. "Вече ще сме заедно завинаги". Гласът е мек, но режещ - коприна по шкурка.

Двамата се вглеждат един в друг - снега спира пада си - времето спира, мига е завинаги.

Когато снежинките политат надолу, сред белотата няма никой, само няколко стъпки, бавно изчезващи под тихия покров на тъмнината.