автор: selsal

Един милион кроасана - или да изяждаш по 273 кроасана на ден в продължение на 10 години и още 3004 такива, разпределени някак си в течение на същото това време
“Когато танцуваш с дявола, внимавай да не сбъркаш стъпките.”
Латиноамериканска поговорка


30ти април, сряда, малко след 21 часа. Някъде по кея…

1997 година

Небето за последен път бе синьо днес.
- Как казваш, че ти било името? – чарът в игриво повдигнатата дясна вежда и усмивката, искрена и по детски непринудена. Както и поредното неизброимо парче от пухкавата хлебна обвивка на кроасана, солидно гарнирана със сладостно-горчив шоколад, което описа възможно най-рационалната траектория и изчезна. Нейде между двете бузи, пълнички и тъй нежно почервенели.
- ЧЕРТ - рече й той.
- Аз пък съм МИМ. Малката Мим – отвърна му тя. И се засмя. Звънко и неудържимо. Смях на дете. – Искаш ли? – един току-що амнистиран от заробващата обвивка кроасан бе поднесен под носа на Черт. – А?
Изпънатата, кръгла ръчичка и подканващият поглед. Крайчецът по устните на мъжа потръпна леко в прикрита, изродена насмешка.
- Не, благодаря! – по божествено красивото лице на Черт сияеше каменна тържественост. Само прашинка ирония заигра из наситено зеленото в хипнотичните му очи.
- Не искаш!? – меките тонове в тъмните зеници преляха в нюанси на извънмерна почуда. – Не искаш кроасан!?! С шоколад!?! Да не би да си интелектуално поокълцан? С голямата ножица? Или мама те е учила да не вземаш нищо за ядене от непознати момиченца?
- Не обичам кроасани.
- Не обичаш…кроасани!? – Мим недоумяваше. – Извинявай, мога ли да ти викам идиот?
Черт се ухили. Белите му, равни зъби проблеснаха зловещо в нощта.
- Задръж го за себе си. Виждам нямаш нищо против – и прекара бавно изящните си пръсти по една къдрица от дългата си черна коса, оплела се в един от двата му едва забележими рога. Направи крачка към Мим. Тя бе седнала върху облегалката на пейката пред него.
- Днес имаш рожден ден, нали? – черният му шлифер опря в коленете й. Коланчето му се бе провесило до грижливо лъснатите черни обувки. – Искаш ли подарък? – черното сако се мяркаше под шлифера, както и малко от бялото на ризата му. Виждаше се и вратовръзката. Зелена. Впиващо се, магическо зелено. Ала невзрачно копие на онова зелено в очите на Черт.
- Много обичаш кроасани, нали? – каза го бавно, провлачено и някак си пискливо натъртено. “Както би го направило джудже измежду червени завеси” – необяснимо защо Мим направи това сравнение. Ръбът на панталоните му, несъзнателно забеляза тя, беше като бръснач, но най-вече бе неопровержимо и настоятелно…ЧЕРЕН.
- Кроасани с шоколад? – как само го изрече. Като да не искаш да чуеш подобно звучене нивга и за нищо на света. – Обичаш ли ги? Кажи, момичето ми? Кажи?
На Мим й стана студено.
- ДА – тихо, сякаш неизречено прошепна тя.
- Колко можеш да изядеш?
- Няколко.
- Колко?
“Късно е” – с тревога каза мама. Нали знаете часа в края на април, когато небето губи своето синьо? Тогава. “Ще ида на кея” – отсече Мим. Чантата с четиринадесет кроасана шумолеше, докато тя слизаше по витите стъпала надолу, към спокойния и премъдър Дунав. Тананикаше си. Една мелодия на “Iron Maiden”.
Днес бе денят на нейния рожден ден. Когато навършим четиринадесет години започваме да губим детето в себе си. Подаръкът й – като на шега, поради помитащия й апетит – бе кроасани. Четиринадесет. Колкото годините й.
Мракът разсейваше светлината, докато я затъмни.
И тя реши да се усамоти, също тъй на шега.
Нещо си отива и неговото отсрещно напира. За да бъде…
Вкъщи най-сериозно заяви, въпреки че едва се удържаше да не прихне, как й било нужно спокойствие, за да се налапа. Ала разочарованието от предложеното количество можело да се компенсира само чрез повдигането му на квадрат. И то няколко пъти. “ЗАЩО НЕ БЯХ НА ЕДИН МИЛИОН ГОДИНИ”. Е, колкото толкова.
Пристигащото настъпва, не изчакало заминаващото да изтече. Намерило себе си в него и дало нещо, за да може противоположното му да се открие и то на свой ред. И тъй прелели едно в друго, те стават цяло, неделимо, немислими по отделно.
Разходи се по кея. Седна на тази пейка. Слънцето, заредило се във всички оттенъци на червеникаво, отдавна бе допряло хоризонта. Небето все по-малко синьо й намигваше с някоя и друга звездичка. Мим бе преполовила кроасаните. Умееше да го прави, да си тананика с пълна уста. Възпроизвеждаше с език нежните подръпвания по струните на китарата в отношение едно към едно. Типично за любимите метъл-групи, крехко и мелодично начало, като допир на воал. Първите акорди на “Fear of the dark”. Почти тъмно. И текстът “Аз човек съм, който в парка се разхожда сам”.
Мъжът в черно се появи от никъдето. Мелодията застърга. Насече се. И от време на време… “Страх от тъмното, страх от тъмното…” Зелените очи и мъничкото пещ в тях.
“Би му отивала опашка – помисли си Мим – макар и малка.”
- Аз съм Черт – каза й той.
И ТЯ ГО ПОЗНА.
----

- Един милион можеш ли?
Мим трепереше. Зениците й, разширени до неестественост, облъхнати от уплаха, бяха застинали в безизразност.
- За десет години? – добави Черт.
- Мога – гласът прозвуча глухо, неприсъствено, ала с нотка упорита твърдост.
- Можеш!? – Черт се доухили. “Ехидно и злобно – си каза Мим. – Гадно! Всъщност в това хилене има още нещо, нещо…”
- Мога, малоумнико, не ти се отдава да схванеш ли? Що ли? – сопна му се тя.
- Щом е тъй… – там като джуджето го каза, онова с червените завеси.
На мига кеят бе обсипан с купища кашони с изрисувани по тях кроасани. И все с шоколад.
- 50 000 кашона са. По 20 кроасана във всеки. Имаш 10 години на разположение. Ще ги изядеш! Никой друг няма да ги вижда, за всички те са невидими, не представляват реалност. Освен за теб, разбира се! Ще са вечно пресни, просто ще идваш и ще си вземаш някой друг от тях – хилеше се с лигава злорадост. – Ще се появя пак след десет години. Тук, на тази пейка – махна с ръка към кашоните. – Да ги няма.
Слушали ли сте Метъл? Онзи момент, в който струните, по които гальовно се танцува с пръсти, бъдат задърпани и разпънати, когато започне да се стърже, реже и вие. Този момент и този прелом имам предвид. И най-вече отвъд него. Правите ли асоциацията? А? “Fear of the dark, fear of the dark”!
- И без евтини номера. Поставил съм във всеки кашон устройство – още по-хилещ се Черт, – дребно до микробност. Едно шоколадово и едно тестено устройство. Да не би да хрумне да си спестиш някоя част от обичните ти кроасани. Бъдат ли излапани, на моя индикатор – показа един малък, ЧЕРЕН чарк с циферблат, – ще бъде отчетено кой се е облажил с кроасанче. Както и ще изброява колко кроасанчета са били хапнати. Нали схващаш, 1, 2, 3…10…100. Един милион. Ясен ли съм?
Мим се тресеше.
- Ами ако не успея? – едва промълви тя, тъмното в очите й трескаво изразяваше нищото.
- Тогава… ще станеш дебела, много дебела, чак няма да можеш да вървиш. Бузите ти ще покриват очите и устата, сланините пък ще са провесени до земята и ще се влачиш, ти ще ги тътриш покрай себе си тежко и бавно. Можеш ли да си се представиш? Поне малко? Ще бъдеш като тесто. Тесто за един милиона кроасана. Ще ти бъде по-лесно да се търкаляш, отколкото да вървиш, а когато…
- Престани! – изпищя Мим.
- … се погледнеш в огледалото, ще трябва да го правиш отдалеч, за да може да се вмести отражението ти в него. Но не се тревожи, бързо ще ти се отще да се гледаш. Вярвай ми!
- Защо? – простена отчаяно Мим.
- ЛАКОМИЯТА СЕ НАКАЗВА!!! – просъска Черт разплут в сарказъм.
Тишина. Жалко хлипане и недочуто стенание.
- Двеста и седемдесет кроасана дневно в продължение на 10 години – сякаш на себе си проплака Мим.
- 273 кроасана на ден и още 3550 остатък, който все някак трябва да разпределиш през идущите десет години. Разбира се, ако държиш да си точна, лакомнице – лепкава, свръхмерна гротескност се люсна право в лицето на Мим.
Тя стисна ръце. Кроасанът в тях се сплеска, шоколадът изтече. Лицето й се изкриви в неописуема ненавист.
- 273 кроасана на ден и още 3004 остатък, скъпи калкулаторе, май пропускаш две високосни години през тези 10 години. Два ценни дена – по-малък остатък. Май долавям пробойна в магията ти, Черт, поне в сметките? – Мим влизаше във форма. – А?
- Кой знае? Шишкаланке! – хилеше се скапанякът. Явно се чувстваше вездесъщ. Разпери пръсти. И на двете си ръце. – 10 години. Тук. По същото време.
И изчезна. Там откъдето бе дошъл.
Тъмно е! Небето отдавна вече не беше синьо. 10 години. На пръв поглед невъзможно, а и щом Черт го е замислил, явно знае колко е невъзможно. Кой друг наказва в повече от Черт? Кой?
На Мим й просветна. В Черт имаше нещо…
…нещо ДЯВОЛСКО!
Пълните бузки потръпнаха в ярост, малката лакома уста през зъби процеди:
- Добре, да бъде както казваш. До вечерта на новата ни среща!
И разкъса първия кашон. Но преди това повърна.
----

21-ви септември, четвъртък, 02.33 часа.

2002 година

Стела прекара електрокартата през цепката на карталката (аналогия на архаичното ключалка) и влезе в стаята на общежитието. Нощната Металотека й дойде много. Явно албумът на Мейдън от 2001 година й бе твърде тежък. “Май ще се върна към леките като приспивна песничка албуми от 80-те и 90-те години на миналия век” – си помисли тя. Влезе в кухнята. Микровълновата печка с комуникационна уредба я поздрави за добре дошла и заизрежда менюто. Мим не пропускаше да я настрои. “Синтетични храни от зона Б5 в северен “Орион”, пресни плодове от Плутон…”. От малката стая на съквартирантката си Стела дочуваше музика. Съвсем тихо. “…екологично чисто месо от диви и питомни прекариони. И никакви кроасани, подчертавам – никакви кроасани. Особено с шоколад”.
Стела открехна вратата. И попита:
- Мим, спиш ли?
- Не, уча – особено бодър глас, имайки предвид среднощният час.
- Слушаш Metallica?
- Аха. “Fight fire with fire”. Въртя я постоянно.
- Гладна ли си? Отивам да ям, ще ми правиш ли компания?
- Ям в момента.
- Какво ядеш? – Стела май не беше много учудена.
- Кроасани.
- Пак ли!?!
----

30-ти април, понеделник, малко след 21 часа.

2007 година

Една млада дама, тъй удивително, та чак непристойно елегантна, слизаше по витите стъпала към вече от няколко години преустроения кей на вечния Дунав. Стъпките й се носеха с ефирна лекота, бяха изпълнени с неудържимата живост на момиче. Всъщност младата дама беше напълно завършена жена. И то с очебийна очевидност. Грацията и изразителността на движенията й недвусмислено издаваха неукротимата източна кръв, кипяща в жилите й. Черната, плътно прилепнала по нея рокля, сякаш изливка на тялото й, я покриваше от глезените до раменете. Обувките, също тъй черни, с висок и дебел ток, красноречиво груби, подчертаваха и без това фината крехкост на дамата. Катраненочерните коси, прецизно вчесани назад, стигаха до малко под раменете, като само два изящни кичура се къдрееха по слепоочията й, спуснати покрай нежните бузи и едва допрели умереното деколте. Загатващият грим бе по-скоро илюзорен, отколкото видим. Черната, декоративна чантичка, също тъй семпла както и облеклото й, се поклащаше от едната й страна. Единствено лакът и червилото разкриваха една по-дръзка екстравагантност, като чернееха в ексцентричен нюанс на тъмносиньо.
Рапсодия в черно! Като се изключи малкия златен пръстен на безимения пръст с едно диамантено “К”. Явно фамилният герб.
Тъмните й очи искряха със странен блясък.
Ако имаме възможност да огледаме кея в далечен план с ракурс от към реката, ще забележим нещо твърде любопитно. Щурото хрумване на някой благоустроител. На около стотина метра от витите стъпала, по които слизаше грациозната дама, до самият античен хотел-музей “Рига”, се намираше ескалатор. Абсолютно копие на витите стъпала. Той се спускаше към кея със скорост, осреднена от тази на човешко слизане и изкачване по стъпала. Ако се вгледаме по-внимателно, ще съзрем нещо наистина странно. Успоредно с дамата в черно, но на ескалатора, един мъж облечен от-до в черно с изключение на зелената вратовръзка, търпеливо изчакваше приближаващия се кей. Черната му обувка стъпи на стъкления паваж едновременно със самоувереното чукване върху същия този паваж на дебелия ток от обувката на дамата в черно. И двамата завиха. Един към друг.
Пейката я нямаше. Вместо нея се издигаше шестдесет и четири етажен небостъргач. Административен център на интергалактическата компания за производство, маркетинг и пласмент на кроасани. На покривът му – огромното M. C. Е. – инициалите на предприятието бяха небивал естетичен шедьовър със своя неимоверно приятен кафяв цвят и неоново осветление с чудно приказно сияние.
Доближиха се един друг. До мястото на тяхната среща. Вече нямащата я пейка, ала неминуемото губещо се синьо на вечерното небе.
Пред малкото ресторантче на въздушна възглавница до самият вход на M. C. Е.
- Извинете, да не би да очаквате едно пълничко момиченце с кроасан в ръка?
- Кроасанът не е задължителен.
- А пълнотата?
- Тя е предполагаема.
- И базирана на факти не повече отколкото вашият интелект, може би?
Там, хиленето, зъбите и негативното – изразимо всякак.
- Пейката я няма – той.
- Кроасаните също – тя.
Разкъсаните кашони бяха разпилени къде ли не. Той махна с ръка към въздушния ресторант.
- Вечеря?
- С кроасани? Благодаря, присъствах твърде дълго на една такава.
- Това значи, че сте непреклонна?
- Ха, той бил досетлив. Да не си получавал стипендия в училище?
- Ще вечеряш с мен, стига да реша да ползвам магия.
- Ами ако междувременно, драги ми вездесъщи рогатко, ти набутам един десетсантиметров ток между очите, би ли ми изчислил вероятността да ти секна магията? Доколкото си спомням ми се вживяваше в ролята на калкулатор.
- Тясната рокля не би ти позволила такъв удар.
- Също си мислеше май, че не мога да изям кроасаните.
- Различно е.
- Да пробваме ли?
Известна пауза.
- Чашка вино? – той.
- За епилог – тя.
----

В едно от сепаретата.
- Не очаквах да се справиш.
Червено “Каберне Совиньон” отлежало от палеозойската ера на една малка планета от галактиката “Чаеното шосе”. Тя отпи. И нищо повече.
- Беше те страх, нали?
- А сега теб те е страх.
- От кого, от теб? – зеленото в очите му се учуди. Без и песъчинка сарказъм.
- Аха!
Той отпи. И само това.
- Сега? – попита тя.
- Всичко свърши – отвърна той.
- Чао – тя стана.
- Чакай – хвана я за чантичката.
Тя седна. Недоволна. Той се замисли.
- Още ли обичаш кроасани?
- В известен смисъл. Но кой яде днес кроасани. Особено с милионите.
- Имаш право. Чух, докато релаксирах в моите покои – той махна неопределено ръка, – че от няколко години никой не яде кроасани. Само някакви синтетики – погледна към издигащата се над него M. C. Е. – Тези едва ли са далновидни, до месец ще се разорят.
- Кой знае?
- Аз знам. Сигурно е.
- Нима?
- Никой не може да им помогне, дори Господ.
- Ами ТИ? – някак за да е на приказка рече тя.
- Бъркаш героите.
- Или ти поставяш рамки на способностите си?
- Аз мога всичко – рече той.
- Къде ще ги продадеш? И на кой?
- Навсякъде и на всички – безгранично убеден бе Черт.
- Ти си част от човешкото битие и се вместваш само в неговият модел на мислене. Не можеш да въздействаш на други цивилизации.
- МОГА.
- НА КОЛКО МОЖЕШ ДА ПРОДАДЕШ?
- НА НЯКОЛКО?
- КОЛКО? НА ЕДИН МИЛИОН МОЖЕШ ЛИ?
----

Отвън.
- Всъщност, честит рожден ден!
- Благодаря. Без подарък, ако обичаш.
Погледнаха се.
- МИМ – започна той.
- ЧЕРТ – довърши тя.
И се разделиха.
----

На същия кей. След секунда. Или няколко. Стела:
- Мим, кой беше този принц?
- Познат. Стар познат.
- Приятел?
- Познат.
- Чаровен ли беше?
- По-скоро СУЕТЕН.
Мим се усмихна. Ехидно, злобно, гадно…дяволско.
- Какво има Мим? Май си щастлива на рожденият си ден. Къде ще го изкараме?
- На Синята луна!!!
- Сега ли отиваме?
- На мига.
- Добре, отивам да извадя еднокрилата шхуна от паркинга. Ще ме изчакаш тук, нали?
- Разбира се. Къде си мислиш, че ще отида.
- Не знам, изглеждаш тъй щастлива.
- НАКАРАХ ДЯВОЛЪТ ДА РАБОТИ ЗА МЕН!
----

Небето за последен път бе синьо днес. Денят и нощта слети за миг. Разбрах, че знаете за този момент от вечерта. Две красоти съчетани в едно. А ТЯ родена по това време, олицетворила цялостта им.
Стела влизаше в паркинга. Но преди това мерна случайно Мим, а до нея видя старец с дълга бяла брада и благи сини очи. Бялата му роба се вееше от вечерния бриз.
Тогава погледът й се спря на неоновите светлини и тяхното божествено сияние.

M. C. Е.

Стела неосъзнато прошепна думите, събрани в тази абревиатура:

MIM`S CROASANS ЕMPIRE!

Мим и старецът. И чарът в игриво повдигнатата дясна вежда, както и усмивката. Пленителна и неотразима. Като на истинска жена.
И въпросът:
- Как казваш, че ти било името?