автор: traveller

(III)

Хладният въздух на слънчевия февруарски ден му подейства като мокър компрес – едновременно освежаващо и стряскащо. След задуха в полумрака на опушената му стая яркото слънце и студеният вятър шокираха за миг сетивата му и той побърза да сложи слънчевите си очила.
Винаги ги носеше в джоба на якето си. Не можеше да понася силната слънчева светлина, а тя беше още по-дразнеща сега, отразена и усилена от милионите кристали на топящия се сняг. Повдигна яката на якето си и приведен тръгна по мокрия тротоар, опитвайки се да избягва всякакви контакти с минаващите край него хора. В малкото провинциално градче в Германия, в което живееше от години, познатите му се брояха на пръсти. Неколцина колеги от бившата му работа и съпругите им, както и няколкото служители от банката и пощата, с които нямаше как да не се запознае. Закрачи забързано към супермаркета. В главата му се въртяха разбъркани мисли, някаква смесица от минало, настояще и бъдеще, редуващи се в отчайваща нелогичност и без всякаква връзка помежду им. Спомени от детството, преливащи се в картини от настоящето и непознати нюанси от неясното бъдеще. Неволно разтърси глава за да проясни мислите си и предпазливо се огледа, стреснат, че някой може да е забелязал непривичния му жест. Никой не го гледаше. Хората вървяха забързани на малки групички, връщайки се от обяд в някое от многобройните малки ресторантчета, разположени в приземните етажи на старите къщи в центъра на градчето. Усмихнати и сякаш разбудени от неочаквано хубавото за февруари време, те се шегуваха помежду си и говореха на по-висок от обичайното глас, сякаш предусещайки настъпващата пролет. Дразнеха го. С цялото си предвзето веселие и престорена учтивост, с безупречните си прически и грижливо оформени нокти, с целия си фалш и излъчвана самоувереност. Скици. Добре гримирани и оцветени, скрити под пудри, червила и помади...Но той щеше да ги измие. Щеше да махне всичко фалшиво от телата им, щеше да извади на показ дребните им страхливи души, щеше...неволният сблъсък с висок и добре облечен мъж на входа на супермаркета го извади от унеса му и го върна в действителността. Грабна забързано една от пластмасовите кошници, грижливо подредени в равни купчини от дясната страна на хромирания парапет и разсеяно тръгна между щандовете. Не смяташе да пазарува, просто се разхождаше безцелно, загледан в шарените етикети и причудливите форми на кутии, бурканчета и бутилки, направени от коварните търговци за да привличат вниманието на заблудените и слепите. Но него не можеха да заблудят. Него. Полуангела. Месията. Бързо се отдалечи от щандовете с полуфабрикати и минавайки покрай секцията за топли храни долови омайващия аромат на прясно изпечен хляб примесен с миризмата от цвърчащите в многобройните отделения на фурните меса. Внезапно усети неистов глад. Не беше хапвал нищо от предния ден по обяд, когато изяде оставената от жена му порция равиоли. Даже не ги претопли в микровълновата. Изяде ги почти неусещайки вкуса им, седнал пред монитора и жадно четейки случващото се в чата. Замисли се дали да не си купи нещо за ядене, но се отказа. Реши, че на път за вкъщи ще си вземе сандвич или пица. Продължи забързано към отделението за алкохол и се загледа в многообразието от напитки, подредени в стройни редици по рафтовете. Избра бутилка евтина водка, беше я пил многократно, не беше лоша и нямаше главоболие на следващия ден. Поколеба се дали да не си вземе и бутилка вино, но реши, че водката ще е достатъчна. Трябваше да намали пиенето. Напоследък усещаше, че загубва остротата на мислите си прекалено рано. Преди време успяваше да се съсредоточи дори след като беше видял дъното на бутилката, но отскоро започна да усеща мислите си мудни, а въображението му отказваше да го дарява с така необходимата изобретателност и гъвкавост при реализиране на сложните спектакли, които организираше в чата. На касата си купи 3 кутии цигари и плати водката. Остави кошницата и излезе от супермаркета. Замисли се дали да не заобиколи, да мине зад сградата на пощата и да се поразходи през малкия парк. Реши, че отдавна не го е правил и ще му помогне да събере мислите си. Тръгна надясно покрай дългата плътна стена на магазина, прекоси по диагонал паркинга и излезе на улицата. Изчака няколкото коли и с бърз ход я пресече, сви наляво по тротоара и след десетна крачки стъпи на покритата с оранжево-кафеви плочки алея на парка. Забави ход и тръгна умислен по размекнатата маса от полуразтопен сняг, есенни листа и начупени тънки клони. Встрани от алеята, на все още покритата с мокър сняг поляна, няколко хлапета се целеха със снежни топки и викаха въодушевено когато успяваха да уцелят. Тежкият сняг оставяше влажни петна по пъстрите им шушлякови якета, а високите им зимни обувки затъваха в плътния сняг и забявяха движенията им като в каданс...спря се и се загледа като омаьосан в този бягащ танц на детството, така близък като усещане и същевремнно толкова отдалечен в годините. Бръкна в джоба на якето извади цигара и унесено я запали. Извърна поглед от играещите момчета и замислено тръгна към къщи. С приближаването до дома мислите му все повече се съсредоточаваха върху предстоящите събития в чата. Нямаше да влиза повече с carnaval днес. Варненската кучка трябваше да мисли за него, да се чуди къде е...да чака с нетърпение следващата му поява. Карнавала беше само за нея. Изхили се самодоволно. Щеше да влезе с основния си ник, този, с който го знаеха всички - *arctic* - искаше да поговори с новата си “приятелка” - бяха се запознали преди няколко седмици, или може би месец? Не помнеше вече. Бяха говорили няколко пъти в скайп, беше успял да спечели доверието и, и дори вече му беше споделила някои лични тайни, които той грижливо съхрани във файл с име Callisto – с такъв ник беше позната в чата. Изкачи стъпалата, отключи с нетърпението на дете, бързащо да отвори опакован коледен подарък, пусна нетърпеливо кесията с бутилката на покрития с теракота под и почти тичешком влетя в стаята си. Монитора беше изгаснал; отиде да затвори прозореца и пътьом побутна мишката, за да го събуди. Върна се в коридора, съблече якето и го метна на закачалката, вдигна водката от пода и я отнесе в кухнята. Не искаше някой от близките му да я ритне неволно, когато се прибира. Извади я от плика и отвори хладилника, за да я прибере. Огледа съдържанието му и видя, че жена му отново беше приготвила порция храна за обяд. Сети се, че беше забравил за пицата. Реши, че ще хвърли само един поглед в чата, след което ще се върне и ще си стопли обяда. Затвори хладилника, наля си чаша вода и я понесе към стаята си. Мониторът светеше с хилядите си цветове и той нетърпеливо се настани на дивана. Бързаше да види какво се беше случило в негово отсъствие. Нищо особено, традиционните безсмислени разговори, характерни за делничен следобед. Забеляза, че NimFa доста беше поговорила с една от познатите си – miriam – нещо необичайно за нея в понеделник. Обикновено имаше доста работа и почти не пишеше. Малката мръсница искаше да го впечатли. Прочете внимателно всичко, но не успя да открие никаква полезна информация, която да добави във файла и. Нищо, времето беше пред него. Регистрира се с ник *arctic* и поздрави с усмивка чата:
*arctic* - Здравейте на всички, как е настроението днес?
След няколко минути със задоволство видя няколко отговора на поздрава си. Обичаха го, защото беше забавен и добронамерен към всички. Е, почти към всички. Отвори файла с име Nicknames и плъзна поглед по съдържанието му. Имаше над 50 регистрирани имена, всяко създадено от различен имейл. Някои от тях никога не беше пускал в употреба, други съвсем рядко, така, че едва ли някой ги помнеше, а трети използваше често в традиционните, най-често вечерни, постановки, които разиграваше и които бяха част от процеса на създаване на Скиците...