автор: fightingone

Виждаме го в малките неща.
В първата стъпка на детето,
величествена като земетресение.
Първият път, когато се качи на велосипед
и се преобърна на тротоара.
Първият бой, когато сърцето ти
тръгна да пътешества съвсем само.
Когато ти казаха, че си ревльо,
или бедняк, или дебелак, или побъркан
и те превърнаха в чужденец
и ти изпи тяхното LSD хапче
и го премълча.

По-късно,
когато се изправи с лице срещу смъртта от бомбите и куршумите
не го направи с транспарент
направи го само със шапка,
за да покриеш сърцето си.
Ти не погали слабостта в теб,
но тя беше там.
Куражът беше малък въглен
който ти продължи да преглъщаш.
Когато любимият те спаси
и умря вместо теб,
неговият кураж не беше кураж,
а любов; любов обикновена като пяна за бръснене.

По-късно,
когато изпита огромното отчаяние,
направи го съвсем сам,
прие да ти прелеят огън,
откъсна струпеите от сърцето си
и го изстиска като чорап.
После, сроднико, ти поръси с пудра тъгата си
изтърка й гърба
зави я с одеялото
и след като беше поспала
тя се събуди в крилата на розите
и се преобрази.

По-късно,
когато срещнеш старостта и естественото й заключение
твоят кураж все още ще личи в малките неща,
всяка пролет ще бъде сабя, която наточваш,
онези, които обичаш ще изгарят в треската на любовта
а ти ще се пазариш с календара
и в сетния миг
когато смъртта отвори задната врата
ще нахлузиш домашните чехли
и ще си отидеш.