автор: traveller

Събуди го сковаващият студ на нахлуващия през открехнатия прозорец зимен въздух. Беше го отворил заради дима от многобройните цигари, които пушеше в дългите нощи на безсмислено лутане из коридорите на мрежата, в търсене на идеи и вдъхновения.
Компютърът тихо бръмчеше с изгаснал монитор, а почти изтърканите букви на старата клавиатура бяха поръсени с цигарена пепел, сякаш парченца от разпокъсаните му мисли, останали да напомнят за това, което се бе случило през нощта. Отхвърли вяло поизтърканата завивка на дивана, която в съня си бе придърпал върху себе си, и седна, подпирайки глава на измършавелите си ръце. Остана за миг заслушан в тихите звуци на малкото градче, достигащи до стаята под формата на монотонна смесица от човешки гласове, работещи двигатели и чукащите по перваза капки от топящия се сняг. После стана
бавно и все още залитайки от недостатъчния сън и изпитата през нощта водка, отиде до прозореца и го затвори. Обви вкочанениете си пръсти около тръбата на радиатора и усети как топлината и раздвижи кръвта му. После, все още потръпвайки от студ, влезе в чувствително по-топлата кухня и включи кафе машината. Във въздуха още се усещаше миризмата на препечен хляб и чай от сутрешната закуска на семейството му. Бяха излезли неотдавна. И никой не бе влязъл в стаята му. Отдавна бяха престанали да го правят. Всъщност, от момента в който окончателно се бе затворил в измисления свят на своите
виртуални преживявания и беше спрял да забелязва присъствието им. Както впрочем и тяхното отсъствие. Приглушеното хъркане на машината му напомни за кафето и вече предвкусвайки удоволствието от горчивата му целувка, извади голяма чаша от шкафа над мивката. Напълни я почти догоре и изпита желание веднага да отпие. Въздържа се. Знаеше, че ще се опари. Наложи си да изчака и внимателно понесе пълната чаша обратно към стаята си. Пътьом хвърли око на часовника в коридора. Нямаше още девет. Едва ли щеше да има някой в любимия му чат. Поне никой интересен. А и в сутрешната смяна,
както той на шега беше я нарекъл, отдавна не се вясваше никой подходящ за целите му. Бяха повечето работещи на компютър - секретарки, счетоводители или програмисти. Разменяха си безобидни реплики или си подхвърляха закачки. Презираше ги. Не ставаха за истински скици. Седна замислено пред компютъра и машинално размърда мишката за да го събуди. Дааа. Скиците. Това беше неговата страст от дълго време. Вече не помнеше колко дълго, а и нямаше значение. Само скиците бяха важни. Беше станал истински виртуоз. Набелязваше си жертвата, изучаваше я няколко дни, понякога му отнемаше и седмици. И след това играта започваше. Неговият виртуален лов без възможни изходи за жертвата. Всъщност, само с един изход. Превръщането и в поредната му черно-бяла скица.