Прабаба ми беше благородна жена. Отгледала четири деца, останала без мъж на младини, не беше се предала и ходеше с величествената походка на кралица, въпреки седемдесетте си години. Една селска кралица с боси крака и неизменните дълги черни поли и в студените зими, и в горещите дни на лятото.
Вървях след нея като кученце. Един вечно захилен дребосък, с обелени колене и разбити пръсти на краката от неизменните сблъсъци със заровените в селския прахоляк камъни. Ходехме ту в къщата на сина и, където тя живееше, ту при баба ми, ту при другата и дъщеря. Третата, и най - младата, се беше задомила далече, в южна България, и си идваше сегиз тогиз да навести близките си. Беше земна жена. Толкова земна, че на стол не сядаше, а на земята винаги. Лятото на напечените от слънцето каменни стъпала, а зимата на пода до печката. Вземаше ме в скута си, и ми разказваше приказки. И молитви. А аз слушах омагьосан плътния и глас и рисувах от думите и приказни светове в детското си въображение. И на църква ме водеше. Обичах да слушам пеенето на женския хор, следващ дрезгавите звуци на клавесина, а непознатата смесица от миризми на тамян и горящи свещи превръщаха тази музика в мистичен ангелски концерт, приковаващ ме за стола като омагьосан.
Често аз сам отивах при нея - в "горната" къща - построена досами изсечения бряг на хълма, като в гнездо. Все имаше нещо, с което да ме нагости - я с прясно изпържени на огъня мекици, я курабии някакви, я баница. После се мушвах зад къщата - в тесния проход между изсечения хълм и задната и стена. Любимото ми място. Имаше необяснима за мен притегателна сила този усоен тунел. Носеше някаква особена привлекателност за детското ми въображение - като крепост в която никой не може да те достигне. По някое време ме извикваше и бавно ме повеждаше по стръмната пътека встрани от къщата към зелената борова гора на върха. Някъде посредата сядаше и ме придърпваше в полите си. Гледахме мълчаливо огряното от лятното слънце село, и вдишвахме упойващите аромати на безбройните нацъфтели треви. После тръгвахме по хълма и се спускахме в другата улица, към "долната" къща.
Така съм я запомнил. Усмихната и жизнена, а глас да повиши не съм я чувал. Сигурно от нея съм взел това спокойствие и душевно равновесие. Кой знае.
Бях вече студент, когато я повали инсулта. Плаках до леглото и когато не можа да ме познае. После дойде и смъртта. На гроба и засадихме кипарис. Стана голям и красив. Като нея.