Незнайно откъде дошъл, катунът в селото влетя,
пропъди обедната дрямка, летен прахоляк завихри.
И кучетата вой извиха, сякаш вълците са тук;
гъсоци плеснаха с крила сърдито, ниско прехвърчаха,
стобори оживяха, пъстри от наежени петли.
Набързо забрадени, бабите кокошките запряха,
прикъткаха и нас, децата, с ококорени очи.
Нагиздени и шумни, циганите шатрите строяха
пред дядовата стара къща - там, на селската мера.
И тръгнаха от двор на двор те съдове да калайдисват,
след тях - и мургави девойки, грейнали като дъга.
От тъмна хубост запленени, дъвчеха мустак мъжете,
жените зяпаха омайно блесналите си тави
/не виждаха съпрузите как погледи във пазви плъзгат/,
а циганките си крадяха цвете, ябълка, сърце...
Накрая светна и луната, лъсната от рома звезден,
задъхано туптя земята под танцуващи нозе.
Заминаха си призори, без с някого да се сбогуват.
Стоях, след циганите гледах, с нос, в прозореца опрян.
Отмерено и мълчаливо те подкараха конете.
Смалена лъкатушка на небето в огнения лист,
си заминаваше, поел незнайно накъде, катунът...