автор: MIRABILIS

из "Това, което ни очаква" - 10 приказки за пораснали деца


Когато Моли за пръв път видя момчето със зеления поглед, духаше Вятърът на забраните.
- Бъди внимателна, когато навън духа Вятърът на забраните - казваше някога баба и. Той е коварен и злобен и винаги духа от север. Не слушай какво те съветва, защото е враг на всички желания.
Мъдра беше бабата на Моли, но кой да я слуша? Помнеше ли все още някой съвета и?
Той дойде по Източния път, натоварен с огромна раница и с малка свирчица в ръцете си. Вървеше бавно и Моли крадешком го погледна, когато се разминаваха. Очите му се смееха. Смееха се и косите му, развявани от вятъра.
- Кой си ти? - питаше наум Моли, докато се отдалечаваше от него. - Разкажи ми за себе си! Откъде идваш и накъде отиваш?
Но не се обърна. Не го настигна и не го попита.
Духаше Вятърът на забраните. "Не бива" - нашепваше той. “Не го познаваш, не е удобно, недей"...
Той опъна палатка при Каменния залив. По цял ден седеше на един дънер и гледаше морето. И свиреше някаква мелодия -странна и упойваща като сън.
Когато след няколко дни вятърът стихна, Моли плахо се приближи и седна до него. Слушаше нежните звуци, а морето отсреща трептеше и излъчваше във въздуха хиляди златни светлинки.
- Събирач съм на приказки - заговори бавно той. - Обикалям света и се вслушвам във вятъра. И в шепота на гномите, които живеят в земята. В капките дъжд, които се връщат в морето. Много приказки зная и още много ме чакат да ида при тях...
Той отново засвири и Моли видя прашните пътища и тесните планински пътеки, по които бе минал. Съзерцаваше бляскави залези над непознати морета и облаци, отплуващи край самотни върхове. Разхождаше се из призрачни храмове, обхванати от разруха, надничаше във влажни пещери, обитавани от прилепи.
И смътният копнеж по тези далечни места се примесваше с чувството на нежност, което я заливаше.
- Погали ме! - молеше се тя, но без глас. - Докосни с устни косите ми!
Думите засядаха в гърлото и се ронеха обратно в сърцето и. Отново духаше Вятърът на забраните, който си знаеше своето: "Не може, не трябва, недей"...
Той си тръгна неочаквано, както беше дошъл. Приготвил бе тежката раница, седеше на дънера и я чакаше.
- Не си отивай! - негласно плачеше Моли. - Как бих могла да живея отново сама?
Плача полепваше по гъстата мрежа, която обгръщаше сърцето и. Само тъгата се промъкваше навън и удължаваше очите и.
- Вземи ме със себе си! - молеха очите и, но тя знаеше, че трябва да остане тук.
Духаше Вятърът на забраните. "Не може!" - заповядваше той. "Не тръгвай, не искай, недей"...
Той бавно се отдалечаваше по Западния път - може би очакваше тя да го последва. Свиреше онази нова приказка, която му беше нашепнал Вятърът. За онова момиче, което винаги бе живяло тук, между Каменните хълмове и Каменния залив. Което обичаше живота, приказките и прашните пътища… И чийто Кръстник беше Вятърът на забраните.
- Бъди внимателна, когато навън духа Вятърът на забраните - повтаряше често бабата на Моли. И никога не го слушай! Той идва от Северната планина, от най-високия и най-студения връх, където живее Майсторът на забраните. По цял ден той пуши от снежната си лула и облачетата скреж, които излизат от нея, се сплитат в гъста лепкава мрежа, слепени от многото "Не".
Не казвай! Не искай! Не бива! Не може! Недей!...