автор: Walkyria

Омразна ми е тази твоя
Самовлюбеност.
Дори небето нощем
Има нужда от луна.
Но не и ти. За пагубната злост
Не виждам своята вина.
Игра си ти със мен. Като със плячка.
От устните ми ти нима не пи?
Нима не спа на моите гърди?
От моите коси
Изплете своята ризница
И подплати я с моята тъга.
В очите мои ти съзря искрица,
Угаснала безмълвно на мига.
„Аз пътник съм...” – прошепна ми накрая,
„при теб не мога да се спра”.
Но аз, любими, не желая
Да впримчвам твоята душа.
Омразен си... и тъй любим.
Горчив и нежен като дим.
Сега далече си... скърбя,
Зловещо дебне ме плача.
Опитвам се да те забравя,
Но тежко е... какво да правя?
Не мога вечно да скърбя.
Ти търсиш своята мечта –
Сирена, мамеща те с ласки
От своя свят, обвит в лъжа,
Но изрисуван в пищни краски.
Ти виждаш го дори в съня.
А аз, реална съм, не заслужавам
И ред от мене вдъхновен.
Една от многото оставам
Във зимния премръзнал ден.