автор: dressy

и когато отнасям мечтите ти по тънките въжета на реалността и връзвам възли от всяка малка въздишка,скрила в себе си миговете радост,споделени в онзи час на нощта,когато
пеперудите сънуват,
и стигам до края на себе си и отварям всичките
врати на самотата и пускам топлия вятър да стигне всеки ъгъл и споменът за шума на прибоя,излязъл от гласа му омагьосва всеки лъч светлина,че сбъдвам предсказания и чета усмивки и стигналото
дo дъното щастие разстила дрехите си пред мен.
и обличам роклята на розовата надежда и правя крачка на голямото вричане.
и оставяйки капки роса от сълзите ми по твоите пръсти,прогарям рани от моите болки в твойте криле и търся отговори без въпроси и в несъществуващи адреси задрасквам съществуването си,а луната споделя всяко премигване на тихите ми ръце и плаче,подслонила тънките си лъчи под черния облак.
и не знам има ли там някъде изход,който да премина и не е ли той там някъде зад острова мълчание и смелите въпросителни дето мигат в
безкрая...
и ако има поне малко смисъл в тези мисли,
подреди по ред на номерата изреченията и тогава можеш да направиш съвкупности от мен и да разбереш пътя.
и стъпвам в жарава и горя нестинарски заклинания и искам да стопля дъжда,който вали в душата ми,а ледени капките разстояние замръзват и няма дори остатък от спомен.
и мога да дишам в паузите на забравата от това,че те има...
и мога да стигам в безплътното време несъществуваща и да докосвам онази част от душата ти,която превърна в огън.
и не чакам сбъдване, а само безкрайно взиране в нищото и сглобени парчета от истини,прошепнати от гласа на деня.
и ако видиш някога пътя ще тръгнеш....слял сянката си с единствената пречупена точка светлина подарена за теб от света....любов...