автор: smile

Търкулят се звезди
по свода небесен
като малки златисти монети
и оставят небесното синьо
самотно...
с черен воал над земята да свети.
И падат... хазартно...
в океани безбрежни
като залог за мечтите човешки...
за всеки блян
в молитва нагоре отправен.

И тъжно се скупчват
под мостовете градски
в плен нескончаем...
с начало, без край...
Палач им е времето.

И... луната със шепот ефирен
като ласка напомня,
че онова, що било е
вечно остава...
и макар да е спомен
свободата небесна...
макар и куршумно
от мечтата отнета...
била е
някога...
истинска...