"Всички щастливи семейства си приличат.
Всяко нещастно семейство е само за себе си"
Л.Н. Толстой "Анна Каренина"
Спрях колата през два номера от адреса на фирмата, който бях взел от интернет сайта на шибаното му дружество, оказа се - едно от водещите в страната в сферата на търговията с алкохол. Загасих мотора и запалих цигара. Улицата беше полупуста в късния следобед на петъка в края на ноември. Сухи листа, гонени от вятъра, засипваха предното стъкло и се гонеха по паважа. Чувствах се неимоверно спокоен - повече отколкото дори можех да предположа.
Изпуших цигарата, хвърлих я през прозореца и извадих пистолета от джоба си. Стандартен "Макаров" - нищо особено, но от няколко метра даваше удивително добри резултати. Бях го купил почти без пари - с изтрити номера и два резервни пълнителя. Трябваше да ми стигнат - колкото и лош стрелец да бях, все щях да улуча четирима души с тридесет патрона. Прибрах пистолета в страничния джоб на коженото манто, запалих нова цигара и излязох от колата. Влязох в отсрещното барче, намерих си място на маса до витрината и загледан във входната врата на офиса от другата страна на улицата, си поръчах коняк и чай. Щях да почакам. Бях разучил графика му до секунда и знаех, че в петък работи поне два часа по-до късно, след като служителите на фирмата си отидеха по домовете за поредния уикенд. Голям работяга, няма що.
Работливо копеле, рекох си, но без злоба - отдавна вече бях прекипял от тези силни чувства, които властваха в мен в последните четири години и сега се чувствах леденостуден, спокоен и решителен, така както никога до тогава не се бях чувствал през живота си. Докато чаках търпеливо, посръбвах от коняка, наблюдавах отсрещния вход и пушех цигара от цигара, се замислих без тъга за странните обрати на съдбата, които бяха довели през годините до идиотски изкривявания убийствените ми помисли, свързани с нея. Каква ирония, рекох си с крива усмивка, първо исках да убия изнасилвачите и, мамка му, сега съм тръгнал на лов за нейните любовници.
Час по-късно мишената излезе от вратата на офиса, вдигна яката на луксозното си палто и закрачи към паркинга зад сградата, където паркираше новия си "Ситроен", докаран специално от Франция. Платих, излязох от бара и тръгнах плътно след него. Когато копелето се приведе към предната лява врата, за да отключи, се приближих плътно зад гърба му и притиснах пистолета в бъбреците му. Надявам се, че го заболя. Във всеки случай онзи подскочи:
- Какво?!? Какво искате? Кой си ти?
- Спокойно.- рекох - Влез си в таратайката, боклук.
Онзи си пое дълбоко дъх и се вмъкна зад волана, а аз се настаних на дясната предна седалка, без да го изпускам от погледа си.
- Кой си ти? - повтори копелето и ме изгледа с бялото на очите си.
- Карай и остави преказките за после. - прекъснах го и го сръгах с пистолета - Тръгвай по Дондуков и излез на ЦУМ. Оттам продължи към Лъвов мост. После ще ти кажа накъде да караш.
Копелето не подозираше, но познавах София на пръсти. Може и да бях пристигнал едва снощи късно през нощта, но бях прекарал тук близо 10 студентски години и знаех това-онова за града, колкото и да се беше променил. Когато го закарах зад "Орландовци", на празното място край битака, го накарах да загаси мотора, да остави светлините включени и да излезе от колата.
- Ела тук пред колата, гъзар, и застани на колене с лице към светлината.- заповядах му и размахах пищова. Знаех, че лошите момчета по филмите говорят прекалено много в такива ситуации, достатъчно дълго, за да ги закопчаят добрите ченгета, но не можех да се въздържа. Не и след всичко, което бях преживял заради този задник.
Той го направи и се разхълца. От разказите на жена си го мислех за по-корав пич. Оказа се лигльо. Лигльо с пари. Това обаче никак не го спасяваше. Не и в моите очи.
- Какво съм направил? Кой си ти? Какво искаш?... Имам пари...
- Не ти искам парите, лигльо. Сега ще умреш.- светнах го и запънах предпазителя.
Онзи подскочи при звука и едва не се строполи на замръзналата кал, а панталоните му явно бяха скъпи. Както и всичко останало.
- Нищо не съм направил...- изпелтечи - Пуснете ме!
- Не си познал, лигльо. Тук съм, за да те убия. С парите си можеш да си купуваш евтини курви, не и мен.
- Ама...
- Не ми дрънкай глупости. Те съм ти поредната подчинена глупачка от фирмата или поредната пачавра, която си забърсал в интернет, нали се сещаш.
- За какво говорите?
- Говоря за жена си, лигльо. Помниш ли BEBE-то? Тази, с която преди години се запозна в интернет. Тази, която изчука като подарък преди сватбата си. Тази, която шибаше по разни хотелчета. Тази, която сега работи в скапаната ти фирма...
- Ти... Ти... Ти си... той. Мъжът и?!?
- Здрасти. Приятно ми е. Като за последно става.
- Нищо не съм направил... Съжалявам... Прости ми... Нищо не съм...
- Карай...- рекох му и натиснах спусъка.
Пуснах му 4-5 куршума в главата, после го прострелях в чатала. Да си спомня на онзи свят за "Амбасадор" в София и за Ангулем във Франция. Пък и нека да облекчим господа следователите. Бях тръгнал по лош път и си го знаех. В края на краищата щяха да ме пипнат.
Така и така гостувах в столицата, която все още "растеше, но не старееше", така че бях длъжен по време на престоя си да се погрижа и за онова дебело парче - музикантчето. Хотелът ми струваше майка си и баща си, пътят също беше скъп, а и не можех да отсъствам безкрайно от работа, без да предизвикам подозрение. Музикантчето обаче също беше виновно и трябваше да умре. Разбрах го още през юли, в мига, в който видях среднощните разпечатки от разговорите и на собствения си телефон, чиято трицифрена сметка трябваше да платя АЗ САМИЯТ. От джоба си.
Музикантчето тази седмица за разнообразие свиреше халтурки в долнопробен рок клуб в центъра след поредното турне с една от групите, с които обикаляше страната, за да чука чужди гажета в гримьорната зад сцената или на задната седалка на тур автобуса. Въпреки, че като музикален журналист го познавах по една или друга причина лично от години, рискувах и отидох да гледам шоуто на бандата, докато изпия две-три питиета. Пък и във Варна от години нямаше никакъв рок клуб. Свиреха свястно.
Това обаче няма да ти спаси живота, дебелак, казах си, докато отпивах от питието и слушах как тъпото парче надува цуг-тромбона. Неприятно ми стана обаче, когато онзи ме позна и в първата почивка цъфна на масата до мен.
- Как е, пич? Как е жената?- рече и ме тупна свойски по гърба.
- По-добре, отколкото можеш да си представиш.- отвърнах в първия миг.
В следващия се намирахме в безистена до задния вход на клуба. Дебелакът се потеше и дишаше тежко, подпрян на голата тухлена стена, а моят патлак беше тикнат дълбоко сред гънките на тлъстото му шкембе.
- Защо така, бе пич? Кво става?- изхълца дебелакът и по тлъстите му бузи лъснаха сълзи.
Догади ми се.
- Свириш добре, дебел. Това обаче няма да ти оттърве задника. Сега ще умреш.- светнах го, за да знае какво го чака тази нощ в мизерния тунел в центъра на столицата.
- Ама защо?!? Жена ти сама ми се обади...- рече онзи в напразен опит да спаси кожата.
- Да не мислиш, че ми пука.- казах му и го разстрелях като прасе до стената. Докато куршумите се впиваха в шкембето му, дебелакът се тресеше като пача пред мен, о очите му се бяха впулили глуповато в моите с някаква неизказана молба, напираща дълбоко вътре в тях. Гръмнах го за последно в топките. После дебелия падна в локва от собствените си кръв и изпражнения и спря да шава. Толкова с музикалната му кариера.
Докато пътувах още същата вечер с нощния експрес за Варна, се замислих без болка за безкрайния низ от дни и нощи, които в последните 4 години ме бяха довели до тук - до дъното на живота ми, до края на дните ми, до свършека на любовта ни... Беше влязла точно преди 4 години в живота ми и за това време беше успяла да опустоши и него, и душата, и сърцето ми... Беше толкова кофти и... тъй прозаично. Все си мислим, че сме уникални в болката и любовта си, а винаги се оказва, че сме просто част от цялото. Винаги има място за още болка. И още. И още. И още. Нея обаче щеше да я заболи този път. Наистина. Прекалено много ме беше лъгала. Прекалено много надежди бях възложил на връзката ни. Прекалено много обич. Прекалено много болка. ОТ ВСИЧКО ПО МНОГО! Мамка му!
После си доизпих бутилката водка и заспах. Беше неудобна поза. Събудих се едва във Варна и бях махмурлия. Е, нищо ново и този път...
При всички положения варненските парчета се оказаха по-жилави копелета. Едно, че тук си бяха на собствена територия, друго че ме познаваха прекалено много хора, трето, че и те самите ме бяха виждали и то неведнъж. В лоша светлина. Келнерът мина пръв по реда си. Исках да оставя ГосподинГолемияТъпкач за последно. А келнерчето винаги ми беше под ръка. Плюс това никога нямаше да забравя онази нощ на 3-ти срещу 4-ти април, когато ситното копеленце дотърча с такси посред нощ да утешава собствената ми жена, след като половин час по-рано тя ме беше хванала с новата ми приятелка в леглото. Неее, брато...
Затова една вечер към края на работното време просто влязох в гъзарския ресторант, където копелето слугуваше на мутри и мутреси и седнах на една свободна маса в района му. Оня се опули:
- Ъъъ... Да... Добър вечер... Сам ли сте?
Обаче ме позна.
- Позна ме, а?- рекох почти весело и си поръчах ирландско уиски и сода, а цените тук бяха направо безбожни.
Бях изпил вече три питиета, когато най-сетне го видях, че хлътва в тоалетната. През цялата вечер ме беше фиксирал отдалеч с бялото на очите си и се надявах, че съм му докарал поне разстройство на нервна почва. Дори и това обаче нямаше значение. Този кенеф за него се очертаваше последен.
Огледах се небрежно към полупустия салон на ресторанта и тихомълком хлътнах след него в тоалетната. При писоарите и двете луксозни умивалника нямаше никой. Един чифт крака обаче издайнически се подаваше изпод вратата на втората тоалетна кабинка отляво. Приближих се и изритах вратата с все сила. Уаааууу! Наистина имаше разстройство!
Келнерчето клечеше в унизителна поза на тоалетната чиния и се опитваше да фокусира погледа си върху мен, пазейки неуверено равновесие, държейки се с две ръце за стената на кабинката. Вратата беше разбила носа му и сега по бузите му се стичаха кръв, сълзи и сополи.
- Гхой ши ти? Гагво штава?! - изцвили с приятно галеща слуха ми интонация келнерчето и понечи да стане.
Грубо го блъснах да седне отново на клекалото и да мъти изпражненията си и се изхилих:
- Знаеш кой съм малкия... И знаеш защо съм тук...
- Ама аш не шъм финофен... Моля ти ше...Не ме убифай... МОЛЯ ТИ ШЕ!!!
- Няма, малкия. Само ще те пратя оттам, откъдето си изпълзял - на майната ти - отвърнах му и стрелях три пъти в лицето му. За кадем го гръмнах и между краката. "Почеркът на серийния убиец", хахаха, рекох си.
После си измих ръцете и излязох. Платих сметката, оставих бакшиш и се изгубих в нощта - малка прашинка пърхот на тъмния ревер на времето, която скоро щеше да бъде пометена от мощната кихавица на живота. Майната му, рекох си, веднъж се живее.
Тъпкачът остана последен... е, преди нея, разбира се. Струваше ми се най-прост и най-виновен - нямаше да го оставя току така са лази по бялата земя и... по леглото на жена ми. По стара традиция се отбих в една кръчма наоколо да ударя едно-две за кураж, преди да се докопам до онзи копелдак. Поръчах си блъди мери. Двойно. Отсреща имаше телевизор и в този момент коментаторът каза:
"Третата жертва на серийния убиец, известен като "Сексуалният отмъстител", беше открита миналата нощ в тоалетната на реномиран ресторант. Също като при двата предишни случая жертвата е простреляна в главата и тялото с 3-4 куршума от пистолет "Макаров", след което са пронизани и в слабините. Според криминалистите почеркът е един и същ. Съвпада и нарезът върху патроните на пистолета-убиец. Разликата е, че този път убийството е станало във Варна, а не в столицата. Запознати със случая коментират, че вероятно става дума за убийства по любов или за разчистване на територии между сводници..."
Станах, платих и си излязох. Стига толкова. Чакаше ме още работа.
Тъпкачът работеше в рекламно бюро в центъра. Работеше до късно. Идеално, рекох си, докато палех цигара, прикрит от вятъра и от любопитни очи в един вход на отсрещната страна на булеварда. Изчаках го да излезе и да прекоси пътното платно, изчаках го да приближи, изчаках го да се огледа нагоре по улицата за такси. Повече обаче не чаках. С две крачки стигнах до него и го ръгнах с пистолета в гърба. Оня подскочи и понечи да се извърне.
- Стой!- просъсках в ухото му - Не мърдай! Имам пистолет и може да ти се случи нещо...
Младежът изхълца и се сви - заприлича досущ на социално слаба, стъпкана от живота фригидна бабичка на опашка за помощи за безработни.
- Не се дсръж като някоя проклета бабичка, ами шавай.- посъветвах го и го насочих с пистолета. Вмъкнахме се в една от малките тъмни улички между Катедралата и Стоматологията, после го наврях в един тих ъгъл между две дървета и две паркирани коли. Онзи вече трепереше като лист. Дали ме беше познал?
- Позна ли ме? - запитах го и се ухилих н мрака.
- Аааррргггххх... успя само да изрече дрисльото. Нищо не разбрах.
- Нещо не ти се разбира приказката, дрисльо.- рекох - Дай по български.
- Ннн-не...- отрони плахо онзи.
- Ами приятно ми е - аз съм мъжът на гаджето ти...
- Ти?! ТИ?!?
- Ахъм - аз. Аз. Кажи сега сбогом на белия свят и на крехкото тяло на жена ми - изкикотих се аз и стрелях, стрелях, стрелях - чак докато не свършиха патроните в пълнителя. Презаредих, докато онзи още потръпваше конвулсилво в локва кръв на паважа, после го гръмнах в топките да спазя традицията. Започна да ръми. Обърнах гръб на трупа, вдигнах яката на коженото си манто и се отдалечих да търся такси до дома. Може би щеше да ми провърви и да хвана "неговото".
Два дни по-късно влязох на пръсти в апартамента, който бях платил и изградил със собствените си ръце. Тя дори си нямаше представа, че все още имам ключове от жилището. Имах късмет, че тази нощ като никога спеше сама там. Нямаше мъж до нея. Май всички тарикати вече бяха на оня свят.
Тя беше се отпуснала по диагонал в бившето ни съпружеско легло, разпръснала златистите си къдрици по възглавницата. Дишаше леко - така, както я помнех от времето, когато все още живеехме заедно. Извадих пистолета и го приближих до слепоочието и. Останах така една цяла дълга противна минута, после спукнах ударника и прибрах опъжието в джоба си. Нека живее, казах си. Прекалено много спомени и чувства имаше между нас. Не мога да направя това. Не мога да оставя сина си сирак, нито пък да се лиша от дългите протяжни нощи на любов, ревност, омраза и съмнения... Докато най-сетне не ме пипнат...
Излязох и тихо затворих вратата след себе си, все едно че вътре имаше мъртвец. Всъщност, това до голяма степен беше вярно. Тя беше вече мъртва за мен.
Час по-късно пушех последната си цигара на парапета на Аспарухов мост. Далеч долу мътната вода на Варненския залив хвърляше отблясъци върху подпорите на моста и по корпусите на яхтите, пристанали по дървените кейове по двата бряга на езерото. Да скоча или да не скоча? Този въпрос вече не стоеше пред мен. Страдах от най-шибаната агарофобия на света, но този път това нямаше да ми попречи да изпробвам едно последно бънджи... без ластика, прикрепен към краката ми този път.
Хвърлих цигарата от парапета и проследих без вълнение дългия и път до матовата повърхност на водата долу - 146 метра свободен полет, яка гравитация, 100% гаранция за успех, хахаха. Замислих се за миг за всичките превратности на съдбата, които ме бяха довели до тук, после реших, че няма смисъл, само си губя времето, поех дълбоко въздух и скочих.
Това е... Бях достигнал собствената си точка на кипене и беше време да се поохладя...
КАМЕН ПЕТРОВ