автор: LolaCraven

- Татко, колко деца ще имам, знаеш ли? – усмихна се Тони.
- Много. Десет, даже повече! Ти колко искаш, миличка? – пророни Симеон.
- Сто. Може ли?
- Може, разбира се. Всичко е възможно, стига да го искаш силно, от сърце...
Мълчание.
- Защо плачеш, тати? Какво ти е?
- От радост е, детето ми. Хайде, трябва да заспиваш. Весела Коледа отново!
- Тони, скъпа, късно е вече – каза Адриана, която точно влезе в стаята и седна на кревата до съпруга си.
- Мамо, защо татко плаче?
- Защото е щастлив, нали е Коледа. На този ден стават чудеса, нали?
След тези думи майката хвана ръката на бащата и двамата се разридаха безпомощно.
- Спокойно, Тони, добре сме. Ти заспивай, утре ще е нов невероятен и забавен ден – едва успя да изрече Симеон.
- Лека нощ, мамо. Лека нощ, татко.
- Да спиш в кош и да сънуваш грош, мъниче. Обичаме те.
Адриана загаси лампата в стаята и съпрузите излязоха. След това седнаха на пейката в чакалнята, като стискаха здраво ръцете си. Как ще преживеят тази нощ? Коледа е, но те отново плачат. Но какво друго могат да сторят? Чудото не се случи днес... Нали на Коледа ставаха чудеса? Единственото важно и нужно бе да желаеш нещо много силно. Ала тогава защо тяхната мечта не се сбъдна? Защо Дядо Коледа пропусна да остави подаръка на тяхното дете? Защо?...
Лекарите бяха пределно ясни – днес бе последната възможност. Утре щеше да е вече късно. О, Тони, тя нямаше и шест годинки. Толкова малка, невинна, плаха... Тя заслужаваше живот, заслужаваше сърце!
Дали го получи?
Симеон и Адриана не пускаха ръцете си, не спираха да се молят. Имаше ли светлинка, която да помогне за спасението на детето им?
А?
Можем ли да кажем дали Тони наистина е заслужавала да го получи? А дали друг е заслужавал да го загуби? Има ли надежда, защо живеем, защо умираме? Кой определя всичко това? Кой знае отговорите?
Живей, докато все още си тук. Обичай. Прости. Помогни. Спаси...

Лола*Крейвън (25.12.2006)