автор: kir4ote

Там беше Тя, прелестна красота;
капчица роса върху сабя от трева...
С воал от свезден прах...
Танцуваше със ветровете,
целуваше дъждовете...
В тишината седях със сетива замрели,
опианен от красотата на танца...
И тогава Сянката се появи
и с Любимата ме раздели...

Питам за моята Любима
в Гората под дърветата, до езерата.
Но Сянката в гард от тъга,
на трон от трепетлика,
с богатство от метал,
превърнала я е в царица от печал...

Викам моята Любима
с гласът на знанието и песента на мъдростта.
Но тя не чува...
В тъмница изпълнена със самота,
заточена сама седи моята Любима...

Търся моята Любима
в полето на Безвремието,
но Сянката я е затворила
в Пещерата на Страданието,
прикована с болезнени
вериги от злато...

Викам я заран, когато
Природата се усмихва...
Но тя не чува, защото Сянката
с отровни сънища я преспива
и в самота я държи...
Сън безсънен да сънува...

Чакам я вечер, когато
Тишината царува и цветята спят...
Но тя не идва, защото Сянката
в старх я държи, замъглява съзнанието й...
Сама бездомна да се лута...

Аз копнея да я видя,
горите, езерат и планините преходих,
равнините обиколих, в пещерите видях,
но не я открих...

И тогава в този славен ден
с меч и щит се аз изправих
Сянката сразих
и любовта от кошмара аз освободих...

Отново слети заедно,
отново само аз и ти...
В Къщата на Хармонията построена
до поток от страст...