автор: go4o

”Не че вярвам искрено в Бог. Но понякога се налага”

Събудих се от някакъв шум и нахлулата слънчева светлина ме заслепи. Една ръка се стрелна до мене, грабна нещо и се скри .Понадигнах се още сънен върху боклуците, на които лежах и погледнах навън.
Някакъв дрипав човек тичаше, стиснал нещо в ръка. Познах го, разбира се. Беше Санко, от съседната кофа.
- Стой крадецо - изкрещях и се измъкнах от контейнера за боклук, защото осъзнах, че Санко ми е взел обелката с половин разпльокан банан, който си пазех от два дни. Бях го намерил в моята си кофа, така че имах пълното право да претендирам за собствеността си. А сега този нагъл дядка, лудият ми съсед, който има навика да вие през нощта, когато студът е нетърпим ми крадеше храната за поне два дни, ако подхождах пестеливо.
Настигнах бързо Санко, препречих му пътя и му бих един юмрук в брадясалата мутра. Той залитна, зашеметен и аз грабнах обелката от ръката му. Тръгнах към контейнера си, а старецът ме последва, скимтейки като куче, протегнал умолително ръка към лицето ми.
- Махай се-изкрещях и вдигнах ръка като за удар, за да го прогоня. Неговата реакция обаче ме изненада - той седна на тротоара и заплака, скрил лицето си в шепи. Сълзите, стичащи се по мръсната брада на стареца ме разчувстваха. Отчупих половината обелка и му я подадох. Той я пое с трепереща ръка, мокра от сълзи. После изведнъж скочи на крака, ухили се налудничаво и тръгна да ме целува по бузата за благодарност. Отблъснах го леко и му извиках да се маха. Той се отдръпна, поклони ми се и се отдалечи, подсвирквайки си, стиснал изцапаната обелка като кюлче злато. Шантав човек.
А скоро идваше зима…

* * *
Живея на Улица №5 откакто се помня. Някога, в безвъзратно загубеното минало имах семейство - майка, баща, даже и братя и живеех в къща. Мизерията, гладът и лишенията ми бяха непознати. Родителите ми бяха заможни и ми даваха много пари за джобни, които харчех без мярка .Бях си спечелил много приятели, спях с много жени...
После се случи нещастието и животът ми се преобърна завинаги. В една зимна нощ родителите ми катастрофираха с колата и загинаха при сблъсъка. И двамата били в нетрезво състояние, пътят бил хлъзгав, а видимостта – лоша, баща ми за момент изгубил контрол над управлението, заплесвайки се вероятно нещо с майка ми и... бум! Вече не си спомням подробностите, помня единствено шока, докато вадеха телата от снега...
Мина известно време, братята ми се ожениха и напуснаха бащината къща. Аз продължих да пилея богатството на родителите ми по жени и скъпи вещи, скоро се пропих и посегнах към наркотиците. А да работя въобще не ми минаваше наум... Затова когато ме изхвърлиха от къщата за неплатени данъци се видях в чудо. Започнах да живея у приятели и докато имах пари нямаше проблеми. Пиехме, друсахме се и си правехме оргии в апартамента, където ме бяха “прибрали”. Когато “ресурсите” ми свършиха известно време я карах на аванта и преживявах на гърба на другите. На приятелите им писна да се грижат за бедняк, неправещ нищо полезно и след едно злостно напиване се събудих на улицата. Повече не се видях с тези хора, а и отдавна бях прекъснал връзка с братята ми. Останал сам на света опитах да си намеря работа, но тъй като винаги получавах всичко на готово бях негоден почти за всякаква отговорна длъжност. Бях известно време хамалин, после и уличен чистач, и с мизерната заплата за цял ден работа съумявах единствено да се нахраня и да си купя шишенце алкохол. Скоро след това ми омръзна да работя и започнах да прося по улиците. Спях по пейките в парка. Полицията ме гонеше от тези места, но къде да отида?! Намирах си нови, откъдето пак ме изгонваха. Много бой ядох през този период - от изнервени полицаи, от пияни цигани или злобни младежи.
И ето че веднъж, двамата полицаи, които ме гонеха от един парк ми казаха да отида на Улица №5.
- Улица №5 ли? - попитах озадачен.
- Не знаеш ли - каза учудено единият полицай - общината узакони скитническото пребиваване на Улица №5.
И аз се преместих да живея там. Най-тясната, най-дългата, опасваща града по покрайнините му като огромен обръч улица се бе превърнала в клошарско сборище. Чийто почетен член бях станал аз.
След няколко години прекарани там започнах да забравям предишния си живот. Сякаш на Улица№5 аз се родих отново...

* * *
Не мислете, че съществува такова нещо като “обединение на уличните скиници”. В живота, който живеем всеки мисли единствено и само за себе си. Е, случвало се е двама клошари да си разделят храна или бутилка алкохол, които са изнамерили заедно, но това не ги прави дълготрайни приятели.
Веднъж тайфа цигани мина по Улица№5 и започна да се заяжда с един старец малко по-нагоре от моята кофа. Той нещо ги напсувал, а те го съборили на земята и започнали да го ритат. Тогава си спомням, че много от нас се намесиха. Нахвърлихме се върху натрапниците и ги смляхме от бой.
След това бяхме толкова въодушевени, че откраднахме бъчва с ракия и се напихме заедно. Повече от 20 души... Весело беше тогава.
Но когато двама души с дебели вратове и костюми пребиха един нещастен младеж, защото изцапал мерцедеса им, паркиран наблизо, никой не се притече на помощ. Всеки се бе скрил в контейнера си и дори със запушени уши чуваше пронизителните викове, разнасящи се след всеки удар...
Толкова за обединението.
* * *
Вече не знам колко време мина откакто дойдох. Преди броях дните, отбелязвах си ги върху кофата с парченце тебешир. После разбрах, че е безсмислено и престанах. Затворниците си броят дните до излизането на свобода или до мига на изпълнението на смъртната присъда. Докато моят затвор е вечен, а в това несигурно бъдеще не знаеш кога ще те застигне смъртта...
* * *
Зимата дойде. Снегът валеше непрестанно и скоро натрупа доста. Нечистотиите на улицата бяха покрити с бяла пелена. Стана ужасно студено и през нощта беше нетърпимо да се живее. Тогава Санко виеше така пронизително, че освен от студ се сковавах и от ужас. Седя си така вечерите свит в контейнера, свил се на топка и завит с боклуци и гледам през едно процепче на спуснатия масивен капак блока срещу мен. Пететажна постройка с ронеща се мазилка и множество прозорци, повечето от които светят. През тях се виждат силуети на хора, сновящи насам-натам или стоящи неподвижно, може би на фотьойла пред телевизора. За един ден прекаран на този фотьойл половината си живот давам. Дали тези хора се сещат понякога за мен, освен когато си изхвърлят боклука и ме виждат седнал на тротоара протегнал ръка за милостиня? Дали се досещат, че и аз имам мисли и чувства, че не съм безмозъчно животно, а човек като тях? От тези хора ме отделя една улица и една сграда, а всъщност границата между нас е много по-голяма.
Това е граница на ценности, възприятия, приемане на света. При мен времето е разтегнато, тече мъчително бавно и в същото време се боря за всяка секунда живот. Живот... Че това моето живот ли е? Но аз не виня никого.Сам си избрах този път.

* * *
Сега, когато наближава Коледа (освен ако интуицията ме лъже и празникът е минал, но не вярвам), се надявам хората да станат малко по-щедри и да ми оставят малко храна, а току-виж и някоя стара дреха... Християни сме все пак. Не че вярвам искрено в Бог. Но понякога се налага.
* * *
Сутринта ме събуди отварянето на капака. Отворих очи и срещнах погледа на един човек от блока стиснал в ръце няколко торби с боклуци. Той веднага отмести очи все едно гледаше самия дявол и захвърли торбите в кофата без да го е грижа дали ще ме уцели или не. След това си тръгна без да затвори капака.
По принцип гледам да спестя това неудобство на хората и винаги ставам рано и се измъквам от контейнера преди да започнат да си изхвърлят боклука. Но днес се успах. В съня студът се усеща само от тялото.
Погледнах в торбите с боклуци. Тези ”боклуци” са моето ядене, от тях аз подбирам най-доброто и от него преживям. За днес - предимно обелки от портокали и мандарини, а също и от семки, опаковка от кетчуп и малко мухлясъл хляб - та това е истинско богатство! Само дето наред с хляба са изхвърлили и употребени носни кърпички и той е целият омазан с прозрачно желе. Обърсах го в ръкава си, после отхапах парче. Беше адски твърд и смърдеше ужасно, но на мен ми се услади. Завърших закуската си с обелка портокал. Скрих останалите годни за ядене неща под другите боклуци в контейнера и излязох навън.
Беше много студено, а щом стъпих на земята обувките ми се напълниха със сняг. Трябваше скоро да си намеря по-здрави, защото тези бяха пред разпадане.
Отначало краката ми се сковаха от студа, но скоро станаха безчувствени към него.
Реших да отида да видя как е Санко. Той седеше на тротоара пред своя контейнер и си играеше с някакъв помияр. Щом ме забеляза старецът се ухили беззъбо и ми посочи кучето.
- Приятел - промълви той - мой нов приятел.
Погалих животното и то ме облиза по ръката.
- Хареса те - изхили се Санко - мой нов приятел хареса мой стар приятел.
Аз също се усмихнах и седнах на тротоара до Санко. Кучето обикаляше около нас и ни се радваше. А снегът започна да вали отново...

* * *
Със Санко се намираме в моя контейнер, притискаме се един в друг за да се стоплим. Навън се беше извила страхотна снежна буря и беше немислимо да се стои. Вечерта ще си запалим огън, защото хората от блока ни забраняват да палим през деня. Затова със Санко решихме да си окажем взаимна подкрепа дотогава. Разделихме си портокаловите обелки, мисля да запазя останалия хляб за утре.
Навън вятърът виеше пронизително и имах чувството, че ще отнесе контейнера заедно с нас.
Малко по-късно реших да изляза да изпрося кибрит. Вятърът духаше право срещу мен, снегът ме шибаше в лицето и ми пречеше да виждам. Движех се като в някаква студена мъгла, следван от воя на вятъра.
Стигнах до входа на блока и звъннах на произволен звънец.
- Кой е - попита мъжки глас по домофона.
- Аз... искам да помоля за малко кибрит - казах плахо.
- Моля?
- Бих искал кибрит...
- Абе, я се разкарай! - извика ми онзи и прекъсна връзката.
Звънях и на други звънци и постигнах същия успех. Накрая някаква старица се смили и ми хвърли от прозореца си на третия етаж кибрита, който намерила в стаята на внука си.
- На теб ще ти бъде по-полезен. Нека Бог ти помага, синко.
Изказах хиляди благодарности на бабичката и влязох обратно в контейнера.

* * *
В кибрита имаше само десетина клечки. Внукът на бабичката го беше използвал ползотворно.
Когато се стъмни, със Санко събрахме сухи боклуци от контейнерите и ги струпахме на завет зад моя. Завет - силно казано, защото от режещия вятър спасение нямаше. Именно затова изхабих половината клечки за да запаля огъня. Когато най-после се разгоря, ние седнахме от двете му страни. Колко беше хубаво да усещаш топлината в мразовитата нощ! Тялото ми сякаш се събуди за нов живот. Кръвта ми зациркулира по-бързо.
Разделихме последното парче хляб със Санко. Надявам се утре да изхвърлят нещо ставащо за ядене. Скоро се унесох и спах спокойно, тъй като тази нощ Санко не ви.

* * *
Сутринта на Улица№5 цареше оживление. От блоковете непрекъснато излизаха хора, по улицата се движеха множество коли. Сякаш всички се бяха наговорили да заминат едновременно.
Огънят отдавна тлееше и на мен ми беше студено, затова се прибрах в контейнера си. Санко още хъркаше и аз го оставих необезпокояван.
Навън още известно време се чуваше шум, после се възцари тишина. След малко задуха вятър и наруши идилията.

* * *
Мисля, че това е най-студеният ден в живота ми. Вятърът постоянно се усилваше и хвърчащият сняг правеше видимостта почти невъзможна. Със Санко пак се сгушихме един до друг в моя контейнер, но студът проникваше до костите на мозъка на костите ни. Бяхме в капан. Колкото и да се притискахме един в друг не можехме да се загреем достатъчно, а да се излезе навън беше немислимо.
Скоро изядохме последната храна - няколко останали обелки и не знам какво щяхме да правим после, тъй като никой не си беше изхвърлял днес боклука.
Накрая решихме да нарушим правилата и да запалим огън през деня. Представям си ако някой от хората от блока поседеше десетина минути в тъй наречения мой дом, смърдящият и студен контейнер за боклук, та колко ли още би издържал преди да наруши правилото писано от такива като него.

* * *
Излязохме навън, където ни връхлетя истинска снежна буря. За секунди се покрихме със сняг, който ни влезе и под дрехите. През виелицата не можеше да се види дори блока отсреща.
Реших да запаля огъня в самия контейнер, където имаше завет. Премръзналите ми пръсти извадиха кибрита и го отвориха. Но ето че докато се усетя, го изпуснах и вятърът го отнесе нанякъде .Санко подскочи като ужилен, извика нещо неразбираемо и хукна да бяга. Снежната виелица го погълна и аз останах сам до моята “крепост” като единствения жив човек в един безкраен бял свят.
Изтичах слепешката до входа на блока и когато напуснах укритието на контейнера за миг, траещ безкрайно много време, имах чувството, че се намирам в небесата и летя.
Стигнах укритието на входа и започнах да звъня на звънците. Не ме интересуваше реакцията на хората, не и този път. Възнамерявах да поискам да ме пуснат вътре. Поне за малко. Нямаше да приема отказ, възнамерявах да звъня докато не получа своето.
Не знам колко време мина, но никой не се обади по домофона. Тогава се ядосах и започнах да викам, крещя и проклинам всичко и всички живущи в блока. След малко се уморих и седнах пред входа. Там все пак имаше някакъв завет. Започнах да се отпускам и унасям, да не усещам вече студа. Затворих очи.
В този момент дочух някакъв лай, който след малко прерасна във вой. ”Това е Санко” помислих си и се отърсих от вцепенението. Отново навлязох в бурята. Не виждах нищо, лутах се без посока и изведнъж се спънах в нещо. Беше тяло. Замръзналото тяло на Санко. До него един помияр - мисля, че онзи с който Санко вчера ни “запозна”, го ближеше по лицето. В този момент видях, че се е стъмнило и усетих страшен глад. Погледнах кучето. То не ми обръщаше внимание. С един удар по главата ще го зашеметя, после ще му извия врата... После ще се наям добре. Тръгнах към животното, но то, сякаш усетило намеренията ми хукна да бяга. Реших да се върна при входа отново да си пробвам късмета. Ако никой не ми отвореше смятах да разбия проклетата врата.
Тръгнах в посоката накъдето мислех, че е блокът. Загубих се насред снежната вихрушка и се залутах. Минути? Часове? Времето се точеше безкрайно бавно, движех се като охлюв. Снегът ме шибаше в лицето, ушите ми пищяха.
Вече няма улица, няма тротоар, няма блок, няма кофи за боклук. Съществувам само аз... и виелицата. Аз и тя. Ние вече сме едно цяло, нейната същност е обсебила моето тяло, душите ни се сливат в едно...
Нямам вече сила. Падам в една пряспа, главата ми се люшва назад и...прас! Ударих се в някаква стена. Но защо в бурята има стена, хрумна ми нелепа мисъл, после се окопитих и се сетих, че това е фасадата на блока. Скочих на крака и с последни сили се добрах до входа. Започнах да блъскам по вратата и да крещя да ме пуснат. Трябваше някъде да се стопля, ако не исках да последвам Санковата съдба, а и направо ми се плачеше от глад.
В този момент погледът ми случайно попадна на една бележка, закачена на вратата. Там със ситни печатни букви беше изписано: ”Моля, заповядайте вътре.” Доверявайки се на някакво чувство, или по-скоро инстинкт аз натиснах дръжката. Вратата се отвори.

* * *
Мисля, че сънувам. Или съм умрял и сега съм в рая. Допреди малко се намирах в състояние, близо до замръзването в някаква ледена буря, а сега седях в един топъл жилищен коридор. Отляво имаше врата, водеща към мазето. Отдясно бяха пощенските кутии. Тръгнах направо, следвайки като в унес изрисуваната на стената стрелка. Стигнах до стълбищната площадка на партера. Имаше стрелки за нагоре по стълбите, както и към всеки от трите апартамента. Вратите им зееха отворени. ”Това е невъзможно,” помислих си. ”Аз не съм тук, аз спя в контейнера си”. Въпреки тревогата си, че не може всичко да е толкова хубаво, бях заинтригуван. Избрах най-близкия апартамент и влязох.

* * *
Преминах през антрето. Около мен всички врати бяха затворени с изключение на една. Влязох и се озовах във всекидневна с мебели, телевизор и маса, отрупана с храна. Истинска храна, включваща месо и хляб. Седнах на единия фотьойл и се нахвърлих върху трапезата.
По някое време пуснах телевизора. Даваха някакви новини.
- ...сега ще чуете интервюто с кмета на общината във връзка с решението му да се освободят за празниците жилищата на Улица №5, където да се настанят уличните скитници.
- Бих искал преди всичко да кажа на тези изстрадали хора, че правя това не за престиж и слава, а единствено и само за тях. Затова възползвайте се докато е време, докато добрите хорица от блоковете са на гости у роднини и са ви отстъпили апартаментите и храната си. Общината се грижи за вас и няма да ви остави да умрете от студ на улицата...
Ех, Санко, Санко, защо я нямаше и този път полицията да ми го съобщи това пусто решение на кмета...И ли поне “добрите хорица от блоковете” да си бяха направили този мъничък труд, вместо да оставят едва забележима белезчица.
А пък тия от общината какво си мислят, че си имаме телевизори по кофите ли?!...