Всъщност само таванът е бял, малко олющен в единия ъгъл, но бял. Стените са с цвят на мляко с кафе. Одеалата - войнишки, е, не съм била в казармата, но предполагам, че са същите. С две думи - пълна мизерия...
Единственото хубаво нещо (ако може да има нещо хубаво в една болница) е гледката.
Като на длан се вижда целия град - от езерото до морето...
Сутрин се събуждам от гукане на гълъби. Мъжкият - сив със зелено обагрена шия първо започва да се перчи пред шарената гълъбица. Надува гушката си, пъчи се, върти се около себе си и гука ли гука. Щарената не му объща внимание , тагова той отива към сивата с бели пера на крилете. Тя полита и той я последва...
Долу малки къщурки са се сгушили в зелената прегръдка на дърветата, до тях блокове извисили снага към небето. А то необятно - от лазурно с малки бели облачета,
през наситено със сиви облаци до мастилено синьо...
Слънцето вече се е скрило зад хоризонта, последните му лъчи се прокрадват
зад облаците и обагрят небето в пурпурно...
Подухва ветрец...
Тук кам се появяват светлинки - светва Моста, Катедралата, Операта, Морското училище... На отсрещния бряг пътят се вие како звмия.
Мракът се спуска бавно...
Приказно е, но... точно в този момент едно тихичко кап... кап... кап... ме връща в стаята. Живителната течност намира своя път в лабиринта от вени и ме връща към живота...
А на съседното легло бавно с тихи стъпки се приближава онази... с косата...