автор: oberonus

Внимателно свалих нежния копринен воал, който се разлепваше по тялото й сякаш беше от паяжина, и я притиснах до себе си. Тя потрепери. Приличаше на отронен вишнев цвят, който беше изпълнен с толкова нежност, че не можеше да бъде докоснат без да трепне. Аз я притиснах дълбоко до себе си, до сърцето си, до слепване, но тя не можеше да се успокои. Имах чувството, че в сърцето й валеше сняг, мек и нежен сняг, който се сипеше толкова красиво, но който падаше по нея като студена прегръдка.
Усещах как сърцето й биеше като побесняло по кожата ми, сякаш искаше да влезе при мен, безсилно да стопли ледената кръв на своята прекрасна господарка. Изведнъж ми стана толкова мъчно, имах чувството, че в стаята ми беше влетяла смъртта, и тя беше видяла как бавно прибира хладните си криле и ни гледа.
Тя ме гледаше в очите, които се пълнеха със сълзи. Устните й трепереха, сякаш се бяха превърнали в заскрежени листенца на роза. Аз се приближих, исках да ги целуна. Те ухаеха, ухаеха на нещо, което не можеше да се сравни с дъха на никое цвете по земята, ухаеха на нежната прелест, избликнала по прозрачната гръд на възлюбена, докосната от нежен копринен полъх. Имах чувството, че моята целувка можеше да я отрови. Аз се приближих още повече, тя вече долавяше дъха ми по лицето си, но не се отдръпваше. Само продължаваше да трепери, като че ли в сърцето й се надигаше виелица. Боже, какво щях да направя? Аз ги докоснах съвсем лекичко и веднага се отдръпнах. Тя се поуспокои.
- Не ме ли харесваш?
- Устните ти… сториха ми се толкова нежни, че имах чувството, че целувката ми щеше да ги отрови.
- Страх ме е… не искам да умра…
- Моя нежна роза, никога няма да те оставя…
- Усещам, че целувката ти е нежна като вятър, усещам, че сърцето ти бие като нежен вятър за мен, ти ме обичаш, обичаш ме, о Боже, а щом ме прегърнеш, ще се превърнеш в нежен вятър в сърцето на своята прекрасна роза. В моето присъствие ти си нежен като момиче, ръцете ти, устните ти, очите ти, всичко по теб ще се превърне в разтопена коприна, сгорещена по кожата ми и само капка, само една-единствена капка от нея ще е достатъчна, за да разяде като амба цялата прелест, бликнала по тялото ми… цялата прелест… и аз… и аз ще отида разнежена и слаба в най-хладната, в най-черната част на ада… завинаги…
- Филомела, моя нежна Филомела, да не би парфюмът, напръскан по тялото ми, с който исках да те прелъстя, до такава степен да е затъмнил разсъдъка ти, че освен свободата, която е предоставил на сърцето си да ме обичаш, е превъзбудил прекомерно и въображението ти? Това е само изкуствена, химическа прелест, грим, който слагаме по телата си, за да можем да достигнем мечтите си, за да можем да бъдем красиви, когато се обичаме, за да бъдем поне малко истински…
- Не, Еврипид, не, това не е парфюмът ти, това е сърцето ти, това е сърцето ти, разтворено в моята нежна прелест. Не, Еврипид, не, ние скоро вече няма да бъдем мъж и жена, а ще станем поет и героиня. Скоро ти ще напишеш голяма трагедия, Еврипид, може би най-голямата трагедия на земята, а аз ще бъде героиня в нея… – сълзи потекоха по лицето й. Тя се сгуши в ръцете ми като птица. Искаше да се стопли. А аз, бедният аз, имах чувството, че от дълго, от много дълго време тя не е можела да се стопли…

***

- Ти си чувал за Еврипид, древногръцкият драматург, авторът на трагичната повест за Медея, която погубила децата си, за да отмъсти на оставилия я съпруг. Но сигурно не знаеш, че освен тази трагедия, той написа още една, още по-зловеща и още по-красива, която обаче предпочете да изгори. Това е трагедията за красивата Филомела, на която жестоката съдба не й беше отредила щастие. Да, за съжаление, има такива хора, на които съдбата не им е отредила нито един щастлив миг на земята. Такава била и красивата нежна Филомела…
Може би ще ти се стори странно, ако ти кажа, че аз винаги съм те обичала. Още от малка усещах присъствието ти, още от малка дъхът ти пареше по кожата ми. Тогава ти ми се представяше като вятър, който обичаше да си играе с косите ми, който целуваше гърдите ми и ги пълнеше с аромата на най-различни цветя по земята, като влизаше през порите на коприната, която носех. Всичко, всичко беше предназначено за тебе – устните ми, игрите ми, капризите ми. Понякога нарочно се криех от тебе. Особено когато цъфтяха вишните. Ти знаеш онези вишни, които цъфтят само през един ден от годината, само един-единствен ден човек може да види как падат по земята като красив розов сняг. И понякога, точно в тези дни аз нарочно не излизах, за да се разсърдиш, за да те е яд, че не можеш да ми подариш тази красота, че няма да можеш да украсиш косите ми с тези прелестни розови листенца. А на другата сутрин ставах рано, разплакана, и събирах изпопадалия мокър цвят в ръцете си и плачех, плачех от щастие, от щастие, че може би съвсем скоро някога щях да те срещна. В един от онези дни, когато влажният вишнев цвят лепнеше по тялото ми, полуувехнал от натежалата си прелест, когато цялата бях изцапана с раздърпаните цветове от рози и утринна влага, баща ми, който беше изпратил майка ми на село, ме видя в градината – собствената си плът, ухаеща и тръпнеща, създадена от собственото си удоволствие, създадена за собственото си удоволствие. Само един миг, само една минута му беше достатъчна да изстиска в тялото ми своите злокачествени капки, които завинаги щяха да отровят щастието ми на земята…
Сестра ми ме намери в градината – по тялото ми бяха разсипани мокри мъртви листенца от рози, които миришеха умопомрачително. Аз треперех под офирните лъчи на слънцето, когато тя се приближи. Сякаш се бях простудила и никога повече, никога повече нямаше да оздравея, бях изгубила надежда, че някога щях да те видя, че някога щях да имам удоволствието да ти дам всичката онази красота, с която пълнеше слабите ми гърди…
По-нататък знаеш историята – отмъщението, остана ми само отмъщението. Това беше едничкото щастие, което ми беше отредено да изпитам на тази злочеста земя…

***
Вечерята

Вот Филомела вошла, блистая роскошным нарядом...
(Метаморфозы, Овидий)
Аз поднесох блюдото. Баща ми беше възлегнал в залата, където се устройваха пиршествата и очакваше да бъде обслужен с маниерите на двете си красиви дъщери. Аз се приближих и приседнах до него, за да налея вино. Бях лека и нежна, като че ли поднасях вечеря на своя единствен възлюбен. По лицето ми не се четеше и капка обида от това, което ми се беше случило. Изглеждах така, сякаш съм била станала обект на особено благоволение. Кокетно опрях топлото си коляно до неговото. Исках да му се харесам, да го съблазня, исках да го разкъсам. Както обикновено той хвърли първия залък на кучето си.
- Миризмата от гозбата е толкова изкусителна, че бих нарушил обичайното време, което ми налага предпазливостта и страха за живота ми, преди да вкуся първия залък, с риск дори той да остане последния.
- Но, Господарю мой, аз съм толкова малка, че досега успях да позная само една отрова, чийто ефект се проявява едва след девет месеца, и то само при по-слабите организми, какъвто е характерният за нашия пол. – Трябва да ти кажа, че докато говорех така, аз бях същинска прелест. Тялото ми беше намазано с елей, по хитона ми течеше благоухание и съблазън и ако не беше варварският апетит на баща ми и така изкусно приготвената гозба, сигурна съм, щях за втори път да стана жертва на правата му над собствената си плът, която в случая предпочете да употреби, за да услади кръвожадния си корем.
- Начинът, по който говориш още повече засилва първоначалните ми намерения, тъй като виждам, че отровата е още в езика ти, а както знаем, за змиите е характерно, че езикът им става безопасен, едва когато отровата от него вече е била употребена.
- На моят господар му е угодно да ме нарече змия – усмихнах се аз и неволно разхлабих хитона си.
- Мръсна кучко, нима не те е срам от това, което ти сторих в градината? Нима толкова много ти се хареса похотта или си била толкова порочна, че аз трябваше да бъда този, който да ти отнеме и малкия останал срам по теб?
- Но татко, нима ние жените не сме рожби на удоволствията и нима не сме създадени за удоволствието на мъжете? Тогава не трябва ли да послужим най-много за насладата на онзи, който ни е вдъхнал живот, на онзи, който ни е създал? Нима градинарят не сее ябълки, за да се радва после на плодовете на труда си? Защо тогава бащите, да не могат да се радват на дъщерите си, които ги обичат?
- Ах ти безсрамна кучко, злокачествено образувание в яйчниците на майка си, с какви думи намери да изкушаваш баща си! И как си позволяваш да тровиш вечерята ми с курвенския си език! Марш оттук, докато още не съм решил да залича грешките, които съм вършил на младини! – Аз паднах на скута му и се разридах. Тогава той ме сграбчи за косите и ме изхвърли към вратата. – Извикай сина ми! Искам да споделя вечерята си с него.
- Но той вече вечеря, покровителю мой.
- Още ли смееш да ми противоречиш, изчадие разкрачено! Марш от очите ми! – Аз избърсах полека кръвта от устните си и покорно му се поклоних.
Не след дълго се появих на вратата с блюдото в ръце. Сърцето ми трепереше от някакво страшно удоволствие. Нарочно бях поразхлабила хитона си, така че като се наведа да можеше да види гърдите ми. Изпитвах необикновена наслада от отмъщението си. Когато си изгубил всичко, когато изгубиш и последната си надежда за щастие, отмъщението е единственото нещо, което може да те задържи на този свят, да ти даде сили да продължиш да живееш на тази ужасна земя. Представи си ме боса, как стъпвам по хладната пръст на залата, където се устройваха пиршествата, с разхлабен хитон, полугола, по ръцете ми капе благоухание и нежност, един осквернен съсъд на луната, една увяхнала мокра роза, пристъпям към баща си със сребърно блюдо в ръце, в което му поднасям с усмивка, с която нито едно момиче не е дарявало досега своя любим, главата на братчето си.
- Повика ли сина ми?
- Ето всичко, което остана от него след вечерята ви – казах аз, след което приседнах до него като отново допрях разголеното си коляно до неговото. Сладостта от отмъщението ме докарваше до умопомрачение. Правех всичко възможно, за да го докарам до такава ярост, че само с един удар да смаже жалкото ми мръсно тяло. Баща ми отвори блюдото и от него го загледа суровата глава на братчето ми. Той имаше сини очи и руси кичури, а кожата му беше бяла и мека като мляко. Още миришеше на бебе.
- Не ви ли се хареса вечерята, господарю мой – продължавах аз, като сладострастни еринии да се отдавам на ласките на отмъщението си. – Нима в нещо не успях да угодя на желанията ви?
Постепенно яростта започна да пропуква и разрушава лицето му, превърнало се в статуя мрамор от гледката, която му предложих. От всяко движение, което се опитваше да направи, по земята падаха камъни и прах от него. Преди да успее да ме сграбчи за шията ми, ръката му вече се срутваше цялата като разбита отливка, преди да извърне яростен поглед към оскърбената си дъщеря, главата му вече се разбиваше на парченца черен гипс…

***

Но така не свършва трагедията, Еврипид. Всичко това дотук е само пролог. Според решението на боговете аз трябваше да бъда превърната в славей, а сестра ми Прокна в лястовиче.
Аз стоях безмълвна в залата, където се устройваха пиршества, и треперех. Имах чувството, че потъвам в хладните води на Стикс… Тогава до мен застана Артемида. Тя коленичи до мен и ме погали по косите. Аз потреперих.
- Не плачи, нежна Филомела! Съдбата ти беше отредила тежък жребий, но днес идва краят на твоите мъки. Аз съм тук, за да те превърна в най-сладкогласната птица на земята, която с песните си ще гали душите на влюбените, когато в дългите летни нощи, ще мислят за своите възлюбени и няма да могат да заспят.
- Сърцето ми е преизпълнено с благодарност към боговете задето не ме наказват за страшното си отмъщение и искат да ме превърнат в тази прекрасна и нежна птица.
- Но ти още плачеш, нежна Филомела?
- Исках само да знам, прекрасна лунна богиньо, славеят ли е най-нежното създание на земята?
- Да, Филомела, той е най-нежната птица.
- Ами човекът, не може ли да бъде по-нежен от славеят?
- Ти ми кажи, Филомела, ти си човек, а аз съм богиня.
- Аз мисля, че ние хората сме жестоки и груби същества, сърцата ни са преизпълнени със злоба, но може би понякога можем да бъде по-нежни и от птиците…
- Може би, Филомела.
- Но да, наистина аз не заслужавам да бъда повече човек, нали?
- Но песента на славеите е по-нежна и от най-нежната флейта на певците, Филомела.
- Но не и когато на нея е свирил Орфей, нали?
- Но Филомела, нима ти искаш още да останеш човешко същество? Как ще живееш след всичко това?
- Бих могла да живея, ако знаех, че в този живот ми е отреден поне един миг, в който ще дойде моят възлюбен и ще ме целуне, както нежен вятър листенце от роза. Нима съществува такъв миг в живота на славеите?
- Не, Филомела.
- Но нека наказанието на боговете да се изпълни, аз не заслужавам нищо повече.
- Но нежна Филомела, нима ти приемаш този жребий като наказание?
- Няма по-голямо наказание за едно съгрешило човешко същество от това да го лишат от този единствен миг щастие, който само той е способен да изпита.
- Филомела, малка Филомела, само ако знаеше какво говориш… Знаеш ли какво те очаква, ако останеш човешко същество, знаеш ли какви беди ще те сполетят…
- А нима има някаква възможност да остана човешко същество и боговете биха изменили решението си?
- Уви, Филомела! Но тогава страданията на малката Йо ще ти се сторят кратко премеждие, в сравнение с тези, които те очакват.
- Но ще доживея ли, ще доживея ли до такъв миг?
- Ще доживееш, ще доживееш, Филомела, но веднага след това ще умреш, и тогава няма да бъдеш превърната в славей и поетите никога няма да украсяват стиховете си с името ти, а ще бъдеш хвърлена в едно място, по-страшно и от мрачния Хадес, ще бъдеш хвърлена в ад, в който ще те очакват вечни страдания.
- Значи наистина съществува такъв миг! Каквото и страдание да ме чака, сигурна съм, че няма да бъде по-голямо от това да бъда лишена от единствения миг щастие, който е отреден на всеки един човек.
- О, безумна девойко, не знаеш какво говориш. Но понеже боговете бяха много нажалени от твоята участ, ще ти кажа какво те очаква преди да направиш своя злощастен избор, но знай, че думите, с които ще ти опиша жестоките страдания, които те очакват, хиперболите, които ще употребя, няма да могат да представят и малка частица от това, което наистина ще те сполети.
- Кажи ми каква е цената, която ще трябва да платя за този миг?
- Първо трябва да ти кажа, че този миг се случва само веднъж на 3000 години. Но никое човешко същество не може да живее толкова дълго, освен с цената на множество страдания. Има само един-единствен начин да запазиш тялото си все така младо и благоуханно дотогава, защото само с такова тяло ще може да те познае онзи, който ще те обикне.
- И какъв е този начин?
- Жесток. От днес нататък ще трябва да се храниш само с кръв, с топла човешка кръв. Всяка нощ ще трябва да взимаш кръвта на поне едно живо човешко същество, за да живееш. А понякога тази кръв ще подлудява до такава степен вените ти, че ще ставаш ненаситна, отровена, и само за една-единствена нощ ще обезлюдяваш понякога цели семейства. Ще усещаш удоволствие от убийството, от топлината на кръвта, която ще си позволяваш да разливаш по лицето си, да размазваш по гърдите си. През тези години ще забравиш, че искаш да станеш възлюбена, в теб няма да остане нищо човешко, ще бъдеш най-ужасяващото зло същество на земята. Ще погубваш дечица пред очите на майките им и майки пред очите на детенцата им, и после ще ги оставяш сами. Освен това ще трябва да живееш само нощем. Никога повече няма да видиш слънчевите лъчи, защото те ще те изгорят и ще те изпратят в ада, без да срещнеш своя възлюбен. Дните си ще трябва да прекарваш в хладен ковчег, заровена дълбоко в земята, в който кръвта ти ще леденее. Няма да можеш да затваряш очи от студ, докато не удари камбаната полунощ, когато побесняла и освирепяла ще всяваш ужас над заспалия град…
Аз стоях в скута на богинята и плачех, плачех. Тя замълча и двете постояхме така дълго, много дълго време. Накрая аз попитах.
- А съществува ли такъв миг?
- Уви, Филомела!
- А как ще го позная, щом в мен няма да остане нищо човешко, освен прекрасното ми слабо тяло?
- Ще почувстваш нежен вятър, такъв, какъвто винаги е бил за теб.
- Като нежен вятър…
- Но това не е всичко, нежна Филомела. Когато срещнеш своя възлюбен, ти отново ще възвърнеш човешката си сетивност, ще станеш слаба, нежна и уязвима, каквато си сега. Ще бъдеш като нежна роза, по чиито краища ще се топят заскрежени дантели вода. Но щом те целуне, моя малка Филомела, ти ще умреш. Неговата целувка ще те изгори и ти ще се превърнеш на прах, а душата ти… О, Филомела, не знам как да ти опиша страданието, което дори и ние боговете още не можем да си представим. Ти ще бъдеш изпратена в специален кръг на ада, където от 3000 години ще очакват твоето идване хилядите души, които си погубила на земята. Всеки ден ще бъдеш разкъсвана от черните закърнели за мъст кости на хиляди малки парченца, всяка клетка на твоето разнежено тяло ще бъде изложена на гаврата на тези клетници, по които повече от 3000 години е текла пяната от предвкусваното отмъщение. Страданията ти няма да имат край, писъците ти ще бъдат неудържими и ще се чуват чак отвъд преддверието на ада, когато надписът на Данте вече няма да се чете и само твоите стонове ще карат идващите грешници да оставят всяка своя надежда за избавление. О, мое нежно цвете, нима си готова да понесеш всичко това, само заради един миг, само заради едно мимолетно чувство, което никога досега не си изпитвала и от което бе лишена заради злочестата воля на хората?

***

- Ами Христос?
- Христос?
- Не вярваш ли в Христос?
- А ти?
Аз замълчах. Тя се усмихна, така че сърцето ми се присви…
- Но както и да е. Аз съм част от антична трагедия, а в нея всичко вече е написано и предопределено. Аз не съм живо същество, а фантазия. Аз съм мъртва…
- Но ти каза, че само ако те целуна ще умреш?
- А ти няма ли да го направиш?
- Не мога да те загубя, ти си толкова нежна… – тя наведе нежно глава. Аз я притиснах до себе си и погалих косите й. – Аз ще чувам виковете ти в ада… Не, не мога да те целуна, не трябва… Трябва да се овладея, не мога да ти причиня това, моя нежна роза, моя малка, малка Филомела…
- Спри моля те, не говори така! Как не те е срам!
Аз се разплаках. Горещите ми сълзи покапаха по раменете и гърба й. Усетих как нейното сърце заби много силно, и вече не трепереше, тялото й ставаше все по-топло и меко. Аз я погледнах в очите. Те също бяха мокри от сълзи като моите. Дълбоки тъмнозелени очи. О, моя малка Фиомела…
- Представи си, че си на прага на щастието, че в следващия миг ти предстои с цялото си сърце да се докоснеш до нещо съвършено и прекрасно, че ти предстои да прегърнеш най-изящното същество на земята, най-нежното и най-скъпото за тебе и че тогава ще се почувстваш най-красивия човек, живял някога на земята, че ще бъдеш венец на творението. И си представи, че тогава, минута преди този миг, някой ти каже, или не, ако някой ти покаже какъв ще бъдеш в същия този час, само че след две години. Ти стоиш пред огледалото, а от там те гледа съвсем същото лице, само че без никаква светлина по него, с останки от крем и грим от преди две години, една древна развалина. И дори нещо повече, превърнал си се в зло и жалко същество, което проклина Бога, което не може да обича дори… дори Христос, в когото е вярвал като дете. И тогава разбереш, че всичко онова, което ти се е случило преди две години, не е било истинска любов, а самозаблуда, психическа измама на фантазията ти и че не момичето, което си прегръщал тогава, а собственото ти въображение, възбудено от нейното нежно присъствие, те е дарило с този прекрасен миг, с тази глътка щастие. Кажи ми, ако някой ти кажеше това само миг преди да прегърнеш това нежно същество, към което те тегли сърцето ти, щеше ли да го прегърнеш, въпреки всичко и да загинеш?
- Ако приличаше на тебе, да, щях да го направя…
- Тогава го направи, Еврипид, направи го. Аз именно заради този миг живях, заради този миг се обрекох на вечни страдания. Такава ми беше съдбата. Но смятам, че това е единствената привилегия, дадена на човека, когато неговата прекрасна фантазия вземе връх над цялото му същество и го направи поне за миг чисто и прекрасно като божество!

***

Имах чувството, че отчупвах кристал от небето, че с устните си щях да отроня парченце от блестяща скулптура на Микеланджело. А ръцете ми, ръцете ми дописваха някаква отдавна изгубена антична трагедия, която никога нямаше да бъде прочетена от тази, единствено за която беше написана. Трагедия, написана със сълзи и разтворен грим. Не знам какво стана с този ръкопис, последното нещо, което си спомням от тогава са разхвърляните по земята парченца изпепелена хартия. О, Боже, оттогава в главата си чувам единствено писъците, горчиви пронизителни писъци като че ли се намирам в преддверието на ада…