И когато сънуваш и в сънят ти се огледаш в огледалото изтъкано от фини и нежни нишки от коприна от гъсеница която е била хранена с листа от най-сладката черница, посадена от безгрижно и щастливо дете, за да може това огледало да отразява сънят ти истински.
И когато ти вече не се страхуваш да погледнеш в него знаейки че си сама там, в този сън в твоето съзнание където има неща, усещания, хора който са само за теб и никой друг и не искаш да ги вижда друг, скрити навътре и заровени с рохка пръст. И върху тях е посадена тази черница. Нежна и разцъфнала, дори и през зимата. И когато аз галя нейните листa, само с полъхът от дланта ми която прави вятър на милиметър от тях, без да я докосвам, а ти не се страхуваш да погледнеш в огледалото от коприна, можеш да видиш онова безгрижно дете, което я посади. Носещо вода от извор на върха на една планина, защото там водата е недокосната от човек или същество и чиста и прозрачна. Ходейки всеки ден нагоре до върхът, за да може да носи вода. Защото един човек му каза преди да умре, че няма нещо по-голямо или малко от това, да живееш за любовта. И да полива черницата. То не мислеше за любовта, защото не знаеше какво е, но поливаше черницата.