- Няма ли да го хвърлиш?
Озърнах се. Зад мен нямаше никого.
- Кой си ти? - попитах. Никакъв отговор. Вдигнах рамене и продължих да стоя на брега, държейки шишето в ръка. Листът вътре беше така намачкан, че едва ли би могъл изобщо да бъде изкаран оттам. Не че имаше значение. Важна беше идеята.
- Ако продължаваш да стоиш така, то просто ще си изгние, да знаеш.
Това започваше да става дразнещо. Огледах се отново. По пустия плаж наоколо нямаше жива душа.
- Кой, по дяволите, говори?
- О, не е толкова важно. Аз бих се запитал по-скоро дали някой го слуша.
- Който и да си, да знаеш, не съм в настроение да слушам поучителни сентенции в момента.
- Ами. ако не беше, щях ли да съм тук?
- Откъде да знам? Що за въпрос е това?
- Риторичен. Риторични са въпросите, които...
- Знам какво е риторичен въпрос!
- Разбира се. Ето, например сега, като те види човек с това шише, застанала на брега на морето, би се запитал "Няма ли да го хвърли?" И това би му се сторило риторичен въпрос. Хората, които стоят на брега с бутилки в ръцете, обикновено ги хвърлят...
- Или се напиват.
- Говорим за празни бутилки.
- Не ти ли хрумва да попиташ кой е изпил съдържанието? Или и това би било риторичен въпрос?
- Ти, разбира се. А сега смяташ да хвърлиш бутилката в морето.
Огледах критично бутилката и въздъхнах. Смятах ли наистина? Какво пък толкова. Някаква си бутилка с лист хартия вътре. Какво значение имаше изобщо?
- Е, и? - смънках накрая.
- Как "Е, и?" Трябва да я хвърлиш.
- Защо? Мога и да не я хвърля. Не би имало никакво значение дали ще го направя, или не.
- Не би имало... - натърти лукаво гласът, а после се чу сякаш от по-близо - Но има, нали така?
- Аз не го виждам, дори да го има...
- Е, ако не го виждаше, нямаше сега да стоиш тук с бутилката в ръка.
Започнах да се ядосвам. Седнах на пясъка и оставих бутилката до себе си, като продължавах да се оглеждам бавно.
- Какво всъщност искаш? - казах накрая. Гласът се изкикоти и пак се приближи.
- От теб? Само да хвърлиш бутилката.
- Защо? - повторих аз. Усещах, че разговорът отново и отново се връща в изходна позиция, но не ми пукаше. Някакъв глас беше дошъл на плажа и сега ми държеше сметка относно хвърлянето на някаква тъпа бутилка. Ромът дори беше с изтекъл срок на годност, по дяволите.
- Защото това се очаква от теб.
- Как така се очаква? От кого?
- От света като цяло. Ти дойде тук с бутилката и трябва да я хвърлиш. Иначе всичко се променя.
- Кое всичко? - търпението ми се изчерпваше.
- Всичко като цялост - после сякаш и той загуби търпение и повтори раздразнено, сякаш това представляваше досадна теорема по геометрия, която трябваше да изказва до безкрайност - Хората, които стоят на брега с бутилки в ръка, трябва да ги хвърлят в морето.
- Това вече го чухме! - извиках, надявайки се гласът ми някак да накара вълните и чайките да замлъкнат - Очаква се да ми кажеш нещо повече! Иначе защо изобщо си дошъл?
- За да спазя равновесието. Ако не хвърлиш бутилката, променяш всичко. - после, сякаш за да изпревари въпроса ми, побърза да добави:
- Съдбата си.
Огледах отново матовото стъкло на бутилката. После премрежих поглед и се загледах някъде към хоризонта. Съдбата си.
- Значи ми казваш - обобщих аз замислено, - че ако не хвърля шибаната бутилка в морето, това променя цялата ми съдба?
- Точно така - каза спокойно гласът.
Станах, взех бутилката, и тръгнах към изхода от плажа.
- Хей - извика гласът след мен, - хей, ама ти къде си мислиш, че отиваш?
- Да променя съдбата си - отвърнах, без да се озъртам. Излязох боса от плажа и стъпах на топлия асфалт. Можех да чуя през шума на вълните и крясъците на чайките звуците на идващата буря. Тежки дъждовни капки започнаха да падат по прашната улица.
Хванах по-удобно бутилката, огледах я запоследно и се усмихнах широко. После замахнах с всички сили и я разбих в асфалта.