автор: Flamen

Било е жега. Горещ летен ден на Преображение в едно малко село, опряло гръб в широките хълбоци на Балкана в дъното, в най-тесния край на равното.
Не знам по вашия край как е, но по нашия – то нашето не е край, а по-скоро център, но да не издребняваме – ако нямате по-полезна цел в живота и искате да си направите село, трябва да си намерите река с равно поле за ниви и от него да започва планината. Ама да започва още от реката и да се катери нагоре. Да не е някоя стръмна планина за алпинисти, че да може и магаретата да дърпат каручки, и хората да си слизат спокойно, а не да се търкалят надолу като изронен камънак по сипей. Първо да е гола и заоблена като моминска пазва, покрита с гъста трева покрай реката и трънлив храсталак към гората да скубе вълната на отлъчилите се от стадото овце, а като се изкачва към високото да е обрасла с липа и дъб за сянка през лятото и дърва за печките зиме. Ако искате да ви е весело целогодишно, на голото, над селото на припек, ще трябва да засадите лозя. В нашето село имаше по него време. Издигате една черква да има къде бабите да палят свещ за живите и умрелите, правите поне една кръчма да има къде една вярна дума да се чуе и долу-горе това е. То има и още, но то ще си дойде с времето. Само за населението ще трябва да се погрижите. Трябва ви един глухоням да седи на припек до чешмата напролет и на пейката под големия кестен лете, и да мълчи усмихнато на минаващите в пек и студ и един луд, ама кротък, да търчи като хвърчило из селото и да размахва ръце като бостанско плашило на северен вятър. Към населението трябва да се прибави и малко циганска жилка. Колкото за цвят. Те с годините сами ще си направят махала с южно изложение - ей там, в края на селото. Все гладни и все весели. Тъй де – че то село без цигани е като стадо без куче – вълците го яли.
В северния край, от долната страна на гробището – а то село без гробище накъде по пътя за рая - нашето имаше и една отвесна и изронена стена от бяла пръст. Бабите се извървяваха да си копаят от там за замазване на къщите. Много хубава, бяла като вар и мазна на пипане пръст. За моделиране и творения. Ако Бог наистина е направил първия човек от кал – а то и какво друго, толкова пластично и толкова тъпкано по-подходящо може да се намери под вече сътворените звезди - убеден съм, че е взел материал от тук. Но за вашето село това не е задължително. Надали Бог е вземал от няколко места пръст. И със сигурност няма да се опита да повтори неуспешния си опит. Така че – забравете за пръстта и карайте нататък. А гробище – искате или не искате – то ще си изникне с времето в края на селото.
В едно такова село, сигурно и вашето е същото, съм се родил и аз. Него ден никой не е очаквал моето раждане. И майка ми дори. Обикновен ден в края на лятото. Било е горещо. Кокошките зяпнали задъхани на мрежестата сянка под черницата, кучетата скрити на хладно под камарата с дървата и нищо друго. И вятър няма, и жабите не крякат в полупресъхналата река. Ден като ден в края на лятото. Сенките са се прибрали на хладно под стрехите и няма жив човек под слънцето. Ще излязат по-нататък, когато сянката на черковната камбанария слезе долу в реката и забие връх във вира. Добри, кръчмарят, дреме на стола между касите с лимонада и прашасалите рафтове с цигари и вафли и не заспива само защото побеснелите от горещото мухи напъват да влязат в ушите му и го стряскат от време на време. Това го спасява да не забие месест нос в лъснатите от вълнените ръкави на клиентелата дъски на тезгяха.
Види се и съдбата не е имала работа или не й се е захващало с нещо полезно, и решила да се родя. В най-голямата жега. Когато слънцето започва да слиза от най-високото и пече с огнени езици лозята на баира.
Родил съм се мъж и половина - два килограма без сто грама. И не както пишело по книгите - благоприлично и с уважение - с главата напред, а тъкмо наопаки. Хайде да не казвам кое съм благоволил да покажа първо на света. Сега, като се замисля, много прав съм бил навремето точно тази си, лицеобратна и нелицеприятна част да покажа първо.
Раждането ми не е предизвикало голямо раздвижване из селото. В жегата в нашия край не обичат движението, а сенките. И студените напитки, де, ама то това е друга тема. Само в душевния мир на двете си баби съм хвърлил смут и отприщил началото на едномесечен спор помежду им. Струва ми се, че те поначало не са имали съгласие по много въпроси, но тъй и тъй съм се родил и ме употребили за изясняване на диалектическите си различия. Едната - Бог да прости и двете, споминаха се отдавна - настоявала да ме кръстят по-скоро в християнската вяра, че то се виждало като бял ден от котешкото ми тегло и преждевременното ми раждане в осмия месец, че няма да ме бъде дълго, та като се спомина да ме заровят на свята земя. Другата, по-практичната, искала, тъй и тъй ще умра, да не ме кръщават докато не навърша поне четиридесет и пет дни, че като умра невръстен и некръстен, все едно не съм се раждал и не ме е имало – без име и без гроб в осветеното от поп селско гробище – няма човек. Спорът на бабите ми продължил месец и половина и нито едната, нито другата не познала за ранната ми кончина и по гроздобер поп Никола ме топнал в купела, кръстил ме и окончателно ме обявили за жив и здрав.
След като съм отървал бабите от грижи по оцеляването си, съм се заел с търпението на майка си. Че съм оживял – оживял съм. Но ни на тегло, ни на ръст съм благоволил да порасна. Но на рев… На реване съм станал само след няколко седмични тренировки републикански шампион. Ревал съм безначално и под час, и най-вече нощем с глас на едро и розовобузесто бебе, нищо, че баба ми преди да ме изнесе на ръце извън къщата пред хорските погледи и преди да ме повие, ме загъвала първо с една къделя вълна, та да изглеждам по-големичък. Успеела ли е майка ми да подгъне крак изморена от пране и готвене и съм надувал гайдата като кларнетист на циганска сватба. По едно време – след Димитровден, но преди Архангеловден – баба Мита идвала да се оплаква, че кокошките й недоспивали и спрели да снасят от моето нощно реване, но това си е било чиста проба съседско отношение. Сега се чудя, дали някоя невидима за другите и чувана само от мен сила, не ми е шепнела тихо на ухото надничайки с ясен поглед в бъдещето ми – за кого ще се оженя, къде ще работя и живея, кои ще са началниците и кой знае още какво. Имало е значи за какво да рева като натиснато от конски мухи магаре.
Съседските кокошки пронесли, нощите станали по-студени и по-дълги от смок, а аз съм продължавал да рева и рева за безпокойство на семейството. Двете ми баби взели нещата в свои ръце, загърбили диалектическите си противоречия и религиозни убеждения и съставили двучленна комисия за умълчаване на ревящото бебе. След кратко заседание решили да ме пъхнат през куча дупка. От стари времена се знаело, че препъхне ли се едно бебе през куча дупка и става кротко и тихо, като че ли е изяло една купа винена попара. По него време оградите между дворовете бяха плетени от лескови, дрянови или други пръти и кучетата се изхитряха, и не вървяха по пътя да обикалят, а сечаха направо през градините като поразместваха прътите и изравяха пръстта под оградата колкото да се проврат бързо, ако видят дебелия край. Дупките бяха тесни, но колко е то едно повито бебе. В моята млечна възраст бебетата ги изпъваха и увиваха стегнато от главата до петите – да растат и да не им останат криви краката - и мязаха на пашкул. Ни ръце, ни крака се размахват, за да пречат на провирането.
Издебнали бабите баща ми да не е вкъщи, че той не си падал много по бабини деветини, повили ме стегнато на тънко без къделята, едната отишла в съседката баба Наса, другата - в горния край на градината до ореха и ме промушили, въпреки красноречивото ми ревящо несъгласие, през дупката на плета. Изтупали пелените от пръстта, върнали ме ни лук яли, ни лук мирисали, в люлката на топло и зачакали процедурата да подейства. Чакали до мръкване и станало време да режат туршията, а никакъв резултат от процедурата не настъпвал. Само ревът ми станал по-тънък от вдишания с пълно гърло замръзнал декемврийски въздух и звънтящ на кристали като от изпусната върху камък стъклена чаша.
Бабите чакали ден, чакали два, но излекуването на плача ми така и не се състояло. Те се примирили, временно разбира се – коя баба ще се остави ненаучила стихиите на ум и разум без бой – със състоянието ми. Зиме нощите са дълги и все ще успеят да дремнат малко докато събирам въздух, за да надуя гайдата и право да ви кажа, не смеят да ме изложат на градинска или оградна терапия повече от страх да не спрат не само плача ми, но и да не ме измразят до счупване, давайки ме в острите зъби на зимата.
Зимата си вървяла по пътя – де по пъртината, де направо, през дълбокия до над коляно сняг – а аз съм къде спал, къде ревал в люлката, окачена на двата пирона на средната греда в стаичката, надвесила плетен и изкорубен от времето и теснотията, замазан с бяла пръст таван. В сезона на спиращата дъха на коледните прасета тишина навън и парещата жарава на моя рев вътре до печката нищо впечатляващо не се случило. Ей, без една щипка сол и щях да забравя. Случило се е. Нищо интересно, но различно. Не различно, а извънредно. Да не мислите, че съм спрял да рева и съм започнал да наддавам като китче сукалче? Не, не и не, неее-е-е… Една нощ, когато снегът не спрял да вали майка ми спала непробудно от първи до втори петли като бебе – тук под бебе трябва да разбирате бебето от популярния израз, а не да се втренчвате в мен с опулени очи – Пу, пу, пууу, да не ме урочасате, ей!
Че…, докъде бях стигнал? До зимата. Не, не! До люлката. И до сега не зная как, но зная, че се е случило.
- Ей на, пипнете тук! Не, малко по нагоре - четири пръста над ухото. Ооо-ох! Не толкова силно, де! Нали? Там е!
Съдбата, да, съдбата - Кой друг? - Скъсала връзката на шарената вълнена люлка, аз съм пропаднал надолу, със заучените движения на изметена от прозорец котка – изгърбил съм се, доколкото са ми позволили пакетиращите пелени, лявата ръка надясно отдолу, дясната нагоре, сгънал съм ляво коляно и съм ударил ръка в парцалената черга под люлката. Инерционно, кинетичната енергия е друснала главата ми в пода и съм заспал кротко с освободения от краткия си полет надолу от прегръдката на пелените палец в устата за пръв път за толкова дълго и спокойно от раждането си насам. Това е бил първият ми дълбок сън и първият малко по-дълъг от пет-шест равни вдишвания за майка ми от лятото насам. Сигурно съм щял да спя до другата неделя с палец в уста свит на земята под провисналата от тавана люлка, ако майка ми не е подскочила стресната като от гръм от настъпилата тишина. Скочила чевръсто от съня си и от леглото, затърсила ме из стаята и като ме намерила, раздрусала ме да провери дали съм жив – нали съм лежал в мълчание и неподвижност на пода – и след като съм ревнал в обичайния си ритъм, успокоена завързала люлката с двоен възел и всичко си потекло по рев и мляко. Или казано по-надълго, на всеки три часа суча по три минути и през останалото време рев, рев и рев. Затова сега съм си толкова заспал – имам да си доспивам от пеленаче и мляко не близвам. Въпрос на спомени. Има къде-къде по-примамливи на вкус и по бистри за гледане напитки в бутилките.

С л е д в а...