Н а ч а л о т о
- Ооо-ох, о-оу, уф! - сядам да пиша автобиография. Моята и на селото си. Да не мислите, че то селото, нищо, че си е все седнало и дремещо на брега на реката, ще напише моята? Или неговата си?
А нали всяко начинание на понапълнил килограми и скрежасал в главата човек започва с пъшкане… та и аз така. Сядам, а в кръста нещо ме ръга да се откажа. И в гърба ме пробожда, и коленете ми скърцат като вратата на неотварян от години килер. Ама не, не се отказвам – седнал съм и ще започвам. Нагазил съм го, макар и до глезените само, тоя хартиен Рубикон – ама и аз, а, каква дума, ей, направо от учебник, че дори и от енциклопедия - възседнал тапицирания с изтъркано кадифе стол, и връщане назад няма – ще го минавам ли, ще го написвам ли, но няма да се откажа и това е.
Като казах Рубикон, та да ви кажа, докато не съм забравил. В нашето село тия, купешките думи, много ги знаем и ги учим, и помним на смени. Аз науча две-три, даскала от по-напред знае десетина, Тодор Мътното запомнил поне пет от вестниците, разпиляни по масата в бръснарницата , баба Пена ще наизусти някоя и селото замяза на речник. Ей например: много се пиеше навремето вино с лимонада – едно към едно. Нито виното беше кисело, нито лимонадата много сладка, но… хората си пиеха студено червено вино с газирана лимонада. И на тая небцегъделичкаща и щадяща стомаха напитка казваха не сладко вино или шангалца, а… шантрьоз. И ер-малкия го изто-о-о-очваха, и извиваха като лявото кутре на млада даскалица. А, нещо да кажете? Френска работа! В селото имаше и мост. Прост мост с бракувани насмолени траверси от салкъм опънат над реката с телени въжета. А как му казваха? Тантеления мост. Като чуеш думата и около теб прехвръкват мечти за красива жена, с дрехи от корица на модно списание, идеална любов и други отсъстващи от селото поезии. А за мост, бил той и висящ, няма да се сетиш никога, ама никога. Тан-те-ле-ни-я… Знаеха да кръщават в нашето село, знаеха-а-а-а.
Ще ме попитате защо съм седнал да пиша автобиография. Я ме попитате, я не, но нали искам да ви кажа, та ми се ще да попитате. Е, щом питате – да ви кажа. Не, че съм престарил, не, ами ей така, за всеки случай, да не стане – Чукайте на дърво и да не дава Бог! – някоя скоропостижност и да не успеете да чуете добра дума за мен или за селото ни. То за мен има кой да каже добра дума. Майка ми все нещо ще ви каже, ама де да биете път до там за едната добра дума. А и той, пътят, вече не минава право през селото ни, а обикаля издалеч и трябва да отбивате, и да питате, и време да губите. Тя с краката не е много добре и няма да дотича сама да ви каже. А да напише нещо… Не знам. Ама не вярвам. От артрита ли, от недовиждане ли или от акутното й, станало хронично от възрастта и пенсийката, чувство за справедливост, надали. А и всеки умира, нали? Дори и безсмъртните. Е, затова се нагърбих сам. Нали някой трябва да върши и черната работа. Не може всеки честно и с пот, сиреч почтено, хляба да изкарва. Нали трябва и за държавни чиновници и попове препитание да има. А и ако на Земята се възцари мир и любов, то нали и Адът и Раят ще затворят и дяволи и ангели ще се наредят безработни на борсата. То като че ли циганите, поетите и другите свободномислещи са им малко на опашката?
Сега, като се замисля, само политици и академици пишат автобиографии, а такива породи в нашия край не се въдят, а аз как се реших, още се чудя. Ама нали съм си скромен, а скромният човек не ламти за богатство и челяд – нуждае се само от слава и известност – друго не му трябва. То, скромният човек може и нещо друго да съгради, че да го запомнят с добро, ама аз нали не умея нищо и дори един гвоздей като хората не мога да забия без да се измъкна от усилната работа с превързан пръст... А и около селото камъкът ни не е подходящ. Само пясъчник и варовик. Няма ни мрамор, ни гранит. То хубавите неща с материал от реката не се правят. Все пак, човек винаги оставя нещо след себе си – прав или клекнал. На хартия или… на каквото има там. Сега автобиографиите и антрефилетата дори не се пишат, а се “въвеждат” в компютър. От лесно по-лесно. Само натискаш копчетата по клавиатурата и думите си се нижат като от автомат. Който не е поискал, той не е станал писател.
Така. Докъде бях стигнал? А, да. Още не съм започвал. Ами аз и преди, и сега съм си така – докато да започна нещо и то вече свършило. И, парен каша духа, все гледам много-много да не започвам – те нещата си стават и без моето участие. Днес обаче – започвам.
Родил съм се в далечната… Е, хайде да не уточняваме.
Беше време когато любовта нямаше множествено число и не беше съществително, а само собствено име. С главна буква.
Ще ви кажа само, че това беше време, когато още нямаше телевизия, но динозаврите бяха измрели и само споменът за тях обитаваше приказките под формата на добродушната триглава ламя. И може би точно затова – заради липсата на телевизия и надежди за златни ябълки, но не и на динозаври - имаше свободна и незапазена като място за сядане под номер и на седалка мисъл много. Повече и по-свободна от търсенето. Безплатна и с намаление – ако измислиш една, получаваш две. Но не се харчеха. Никак. Всеки си имаше мисли, негови си, а не взети от рекламите или от телевизора. И си летеше на крилете им от зазоряване до мрак из цялото село. И в тъмното… Ех, в нощите хвръкваше, та не можеш го стигна и със самолет, и скитосваше нейде отвъд, но в тъмното можеш ли да видиш къде ходи и при кого спира.
Ей на – отново се отплеснах. Започнах да говоря за мисли… Глупости!
С л е д в а…