автор: Princesssa

Постепенно дойдох на себе си. Бавно. Несигурно. Времето уби болката на спомените, а разстоянието ми позволи да намеря спокойствието в душата си.
Не беше лесно, но успях да се върна към обикновения си начин на живот. Отново се радвах на малките неща, откривах красотата в изгрева, усмихвах се, усещайки аромата на люляка в отсрещния двор, потръпвах от удоволствие, когато ядех голям шоколадов сладолед на любимата си алея в близкия парк. Направих грандиозен ремонт на апартамента си и го промених изцяло-сякаш с него преобразявах и живота си. Направих го слънчев, цветен, жизнен. За да ми помага понякога в дългите зимни нощи да не губя слънцето в сърцето си...и да не се отдавам на спомените. А те се прокрадваха някак незабележимо в безоблачното ми съществуване. Явяваха се от нищото-докато гладех, докато поливах цветята на терасата, докато пазарувах в супермаркета, докато говорех по телефона. Бях много внимателна-внимавах какво говоря, какво правя, дори какво мисля. За да мога да контролирам онова, което чувствам.
В работата си също имах успехи. Станах главен редактор на едно от най-големите и тиражирани женски списания в страната. Дадох му нов облик и увеличих популярността му, вложих енергията и силите си, дадох му душата си...опитвайки се да игнорирам факта, че отдавна съм я подарила другиму. Завинаги.
С успеха дойдоха и новите запознанства, новите познати, новите контакти и новата връзка. Не любов. Каква ти любов...любовта вече беше безвъзвратно изчезнала от живота ми. В него имаше място за много обич-тиха, нежна, светла, облагородяваща, радостна, красива. Но не и за любов. Истинска-изпепеляваща, дръзка, объркваща, боляща, но дяволски прелестна. Любов, която едновременно изпива силите ти и те дарява с живот. Любов-стихия-способна да те унищожи или извиси, стига да имаш дързостта да й се противопоставиш...или смелостта да й се покориш.
Но тя беше минало. Минало, което завинаги умря, а смъртта му беше покрита с черен кашмирен шал.
Но възроденото ми ново Аз не се поддаваше на подобни мисли. Те само нараняваха и объркваха и нямаха място в подредения ми и почти идеален живот. Реших да живея с малки заблуди и големи компромиси, които да ми помогнат да открия спокойствието. Лъжех себе си, срещайки илюзорното щастие в дребните неща, опитвайки се да забравя онова голямото, истинското, което осмисляше живота ми.
Един ден останах на работа до полунощ. Бях се превърнала в работохоличка-неоспоримо доказателство, че единствено работата осмисля живота ми. Запознахме се на улицата докато се опитвах неуспешно да хвана такси. И тази случайна среща се оказа началото на нов етап от живота ми. Този на самозаблудите. Естествено, тогава не смятах така. Тогава за мен се появи мъжът, който можеше да запълни празнотата в душата ми, онази пропаст, която поглъщаше всичко светло и красиво в мен. И аз му повярвах. Той беше прекрасен, почти съвършен. Обичаше ме безумно, дотолкова, че бе готов да изтърпява безропотно капризите ми, да изпълнява желанията ми, да ме обича, въпреки че аз упорито твърдях, че не се нуждая от обич, да ме подкрепя, когато подкрепата значеше сигурност и топлина. Успя да ме спечели със силата и нежността си, с това, че държеше на мен и ме приемаше такава каквато съм, вярваше ми безрезервно, дори ми се възхищаваше-за способностите, амбициите, дързостта. И не беше женен.
Последното накланяше везните значително в негова полза и ме караше да се чувствам специална и единствена. Каквато със сигурност бях в живота му. След половингодишна връзка-безпроблемна, красива, светла, малко по детски наивна, умопомрачително романтична и даряваща със спокойствие, ми предложи брак. Появи се мигът, за който всяка жена мечтае и този миг беше съвършен-като започнеш от прекрасния пръстен с диамант и бяло злато и свършиш с огромния букет от бели орхидеи, който ме чакаше вкъщи, когато се прибрах.
Но странно защо аз не помнех добре самото предложение. Детайлите се губеха, емоциите се размазваха в години и аз помнех този миг само чрез силата на ума си, а не чрез страстта на сърцето си. Беше като добре научен урок-колко съм била щастлива и изненадана, как съм се усмихнала, как съм му отговорила и т.н. Стандартна история-красива и романтична, която да разказвам един ден на внуците си пред камината.
А спомените-горещи и вечни, които се загнездиха в душата ми завинаги, бяха от нощта след предложението. Бях казала „да”. Това беше последната ми самотна нощ в стария апартамент, защото на другия ден отивах да живея в просторната му къща в елитен квартал на града.
Беше една от онези самотни нощи, в които тъмнината сякаш поглъщаше магията на земята и я превръщаше в...нищо. Беше нощ без звезди, без луна, без дъх на пеперуди и без прашинка надежда. Беше нощ, дълбока като очите на любимия и безкрайна като болката от смъртта на една мечта. Беше нощ, погубваща със своята необятност и покоряваща със своята яснота. Беше нощ-тъжна и сладка. С трапчивия вкус на отлежало вино и аромата на розов храст, съблазнен от дъжда. Беше нощ, която те караше да чувстваш-фино, нежно, елегантно и дяволски болезнено. Да чувстваш, да се връщаш в миналото, да страдаш. Гледайки навън, в главата ми се появяваха хиляди въпроси без отговор. Дали постъпвах правилно? Защо се омъжвах-защото обичах или защото самотата ме убиваше? Дали щях да бъда щастлива или щях да съсипя човека до себе си? Егоистка ли бях? Или просто заслужавах моя опит за щастие?
Нощният мрак събуди старата любов-някак спонтанно, неочаквано. Изведнъж всичко стана така сложно, толкова объркано. Не знаех какво искам и какво чувствам. Нямах представа как трябва да постъпя и как да подредя живота си оттук насетне. Исках да забравя. А не можех. Опитвах се да превъзмогна старите усещания. А не трябваше. Не бях виждала Алекс от година, а той се върна в живота ми със силата, с която се завръщат само истински обичаните. Болката и съмненията отново станах част от мен в онази нощ на равносметки. В живота ми се настани една спасителна обич. Но дали се нуждаех от нея? От обич, а не любов. Тиха и кротка. Без преструвки, без излишен блясък, без гореща страст. Мъдра обич, която нямаше да изпие силите или да замъгли разсъдъка ми, а напротив-ще ме направи по-добра и по-практична. Обич, която ще върне потъмнялата прелест на очите ми и ще ме научи отново да живея-простичко, но истински.
Хм...точно такава обич би ме спасила. Точно за такава обич бленуваше разума ми. Но сърцето не беше на това мнение. То се нуждаеше от дръзката, влудяваща, напълно нелогична, плашещо самонадеяна и бездиханна любов...онази, принадлежаща на миналото.
И аз послушах разума. Отново. Омъжих се през април в една сватба-приказка, която както всичко останало в тази връзка, беше съвършена. От времето-слънчево и светло, топло и свежо, през църквата-внушителна и стара, изпълнена с достолепието на годините и величието на вярата, до ресторанта-огромен и пищен, стилен и елегантен. Аз самата бях перфектната булка-усмихната, прекрасна в бялата си рокля, приличаща на принцеса от приказките и също толкова омагьосваща. Така сред великолепие и блясък станах омъжена жена.
И днес си спомням деня на сватбата ми. Един от най-щастливите дни в живота ми. Наистина. Може би тогава за първи път осъзнах, че обичам съпруга си. И че той ме боготвори. За съжаление моите чувства постепенно избледняха и се изгубиха в годините, а неговите-се разгоряха с още по-голяма сила. И заради това се появи разривът, онази пропаст, която нищо и никой не можеше да запълни. Но тогава, в красивия априлски ден, изобщо не мислех за това. Бях неземно щастлива и никой и нищо не можеха да помрачат радостта ми. Оказа се, че греша. За пореден път. Омагьосана от вниманието и шампанското, от десетките хора, които споделяха големия ден с мен, от милите думи и искрените усмивки, аз се почувствах леко замаяна и излязох в просторната градина, за да остана малко сама и да си поема дъх. Да събера сили за танцовия маратон, за тортата и за още куп приятни сватбени изненади. Седейки на една дървена пейка под огромна плачеща върба, потънала в мислите си, изобщо не забелязах келнера, който се приближи до мен и с непресторена усмивка каза:
-Госпожо, току-що се появи един господин и ме помоли да Ви предам това-каза той и ми връчи малък бял плик.
Аз го погледнах изненадано и поех плика.
-Господинът представи ли се?
-Не. Каза само, че много бърза, минава пътьом и ме помоли да Ви връча лично писмото.
-Благодаря ти-усмихнах се аз и младото момче си тръгна.
Бързо и непохватно (както винаги) скъсах плика, за да задоволя нарастващото си любопитство.
Поглеждайки белия лист, изписан със стегнат наклонен почерк, дъхът ми спря. Познавах този почерк. И най-малко очаквах именно него да открия, отваряйки писмото.
„Честито, принцесо! Радвам се за теб. Наистина. Бъди много щастлива. Заслужаваш го. Защото си прекрасна и единствена. И дано съпругът ти осъзнава какъв късметлия е и колко трябва да те пази.
Спирам с клишираните изрази и блудкавите глупости. Те не са за момиче като теб. Искаше ми се да напиша „моето момиче”, но може би няма да е уместно. Всъщност определено няма да е.
Е, дано той успее да ти даде всичко. Онова, което аз не можах.
Знай, че винаги можеш да разчиташ на един стар приятел... който още те обича. Много те обича. За съжаление.
Алекс.”
Прочетох кратката бележка още веднъж и после още веднъж. Това специално обръщение, което пазеше само за мен... Кратките, отсечени изречения, написани в телеграфен стил. Откровенността, граничеща винаги с болка. Елегантният хумор, който незнайно как успяваше да вмъкне навсякъде. И горчилката, която личеше между редовете. Всичко това неизменно доказваше, че именно Алекс е авторът на това писмо и въпреки това аз трудно можех да го повярвам. След всичко, което се случи между нас, след раздялата... Не вярвах, че ще има силите да ми пише. Но защо ли съм изненадана? Той винаги е бил силен мъж. Винаги и даже вповече понякога. Стиснах зъби, за да не се разплача с глас и внимателно изтрих няколкото непокорни сълзи, покапали по бузите ми. Изправих се и смачках писмото. Въздъхнах тихичко и се върнах при гостите. Усмихната и щастлива, аз незабележимо пуснах смачканата хартия в едно кошче до вратата, и се впуснах в лудешки танци на дансинга.
И се опитах да забравя писмото, да забравя чувствата си... И успях. Но само в деня на сватбата си. За повече нямах сили. Постепенно спомена за отминалата любов се върна трайно в живота ми. И факта, че бях омъжена не промени нищо. Разбира се, държах се мило със съпруга си и той нито веднъж не се усъмни в моите чувства. Или по-скоро в липсата на такива. Аз бях идеалната съпруга. Опитвах се да бъда разбираща и внимателна, забавна и силна, блестяща и нежна. И се справях добре. Но не можех да бъда влюбена. Не и в него.
И въпреки всичко съумях да открия спокойствието и радостта и макар че призрака на старата любов все още да се прокрадваше в ежедневието ми, аз всячески се опитвах да го игнорирам. И почти успях. За цели пет години. След които той се върна триумфално в живота ми. За да го превърне в хаос от чувства и истини.