автор: ksilva

И преди не говорех много, но напоследък съвсем престанах. Думите ме дразнят. След като ги произнеса остават горчива утайка в устата ми. Малко са тези, които употребявам свободно. Може би единствено “нелеп” и “пеперуда”.
И аз също, като онзи отдавна мъртъв човек искам да имам свои. Помъчих се да създам собствен език, като с най-голямо старание вплитах познатите ми звуци, докато добиеха приемлива форма. Измислих около хиляда нови думи – някои, смятам доста сполучливи. Научих повечето и не след дълго започнах да съставям изречения.
Харесваше ми да ходя на най-различни обществени места и да заговарям хората. Забавлявах се много, наблюдавайки учудените гримаси на сервитьорката в някое заведение, докато бавно и отчетливо й повтарях поръчката си. Често по улиците спирах минувачите и им задавах разни въпроси от рода на “Защо носите това ужасно палто?”, или пък “Ако изядеш две ябълки, колко круши ще ти останат?”. Не ме разбираха. Бях щастлив. Струваше ми се, че почти съм постигнал детската си мечта да стана невидим. Живеех в техния свят, но въпреки това имах свое автономно островче, насред този огромен мравуняк. Островче, обградено от непробиваема стена, на което никой освен мен не можеше да проникне.
Един ден вървях безцелно по тесния тротоар на някаква улица и си мислех нови думи ( вече ги бях докарал до към две хиляди ), когато на два метра пред себе си съзрях брадясал бездомник, изпънал мърлявото си тяло върху плочките. Понечих да го отмина, но той ме попита “Колко е часът?” и то на моя език. Бях потресен. Зададох му някои от любимите си въпроси и всеки негов отговор се забиваше като пирон в щастието ми. Вече не бях сам на острова. Компания ми правеше този омазан с повърня клошар. Почувствах се ужасно нелеп, а за момент си бях помислил, че съм пеперуда.