автор: rosalinda

Кестените ми напомнят за вкъщи. Знам, че винаги ще е така. Образуват над теб
тунел от листа и цветове. Обгръщат те изцяло и те откъсват от околния свят. Нямат силен аромат, а просто една свежест, която те изпълва, но и тя е достатъчна. И аз вървя под кестените всяка сутрин - бързам за училище. Поемам капка от тяхната сила и се усмихвам на случайно проблеснал между листата слънчев лъч. Без грижи. Без тревоги. С наивна вяра в доброто, щастието и любовта. Сега вървя под други кестени. Друго място. Друг град. Друга улица. Други хора. Да, вярно, същото слънце, небе, същия въздух и земя. Но не съвсем. Малко повече тъга и умора в очите. Малко по-малко илюзии. И вярата е малко поотслабнала. Малко по-рядко забелязвам цъфналите кестени. Но все още ги забелязвам. И винаги се усмихвам. А това сигурно е добре. Нали?