автор: Princesssa

Седях на мократа пейка, заета с невъзможната задача да опазя дрехите си сухи, да запазя себеуважението си и да не се отдам на меланхолията. Беше ми студено.
И този студ проникваше навсякъде, достигаше до сърцето ми и ме караше да потръпвам. Опитвах се да не му обръщам внимание, бранейки невероятните си черни обувки от калните пръски на минаващите коли, но не успях да спра да треперя. Гледах едрите дъждовни капки, които безсърдечно унищожаваха скъпия ми нов костюм и правеха косата ми ужасна. Тихичко въздъхнах. Примиренчески. А проклетият автобус закъсняваше вече с цели 8 минути. Които ми се видяха като вечност. Там сред дъжда, студа и самотата. Чудех се на себе си и на ината си. И на дяволското си чувство за чест, което понякога граничеше с лудост. Сега можех да съм на топло и сухо…да пътувам с BMW и да не гледам как учудените хора, скрити под чадърите си, ме наблюдават снизходително и съчувствено-мен, облечената в стилен черен костюм, носеща перли…и мокра като кокошка. Но вместо това аз проявих характер (или просто чиста глупост) и се отказах от тази примамлива оферта. Цената беше прекалено висока. И не беше за момиче като мен. Не бях родена за държанка, опитах се, но не се получи. Бях глезена, дарена с внимание и дори с истинска любов, бях щастлива и истинска. За известно време. После осъзнах, че не мога да живея така…да бъда втората.
От малка не съм склонна на компромиси. В това е моята сила и слабост. И сега не ги направих. Не че това ме правеше радостна. Напротив. Всичко в мен крещеше да не постъпвам така, да не отхвърлям поканата, да не унижавам човека, който ми я отправи. Но аз го направих. Напук на чувствата разумът триумфира с цялото си величие. И, по дяволите, от това болеше ужасно! Беше Пирова победа…с всичките си ужасни последствия. Присвих очи, за да не заплача. Не че имаше смисъл-лицето ми беше вече мокро от дъжда и сълзите нямаше да бъдат забелязани от никого на пустата улица, но въпреки това не заплаках. Не вярвах, че сълзите ще помогнат в този момент. Моментът, в който като глупачка загърбих красотата и смисъла на живота си, за да не бъда другата, онази втората. Любовницата. Боже, как мразех тази дума!!! Мразех да бъда на второ място, да бъда резервният вариант, да бъда сама на големи празници, да чакам дълго, да се задоволявам с малко, да искам само най-необходимото, да не получавам заслуженото. Мразех да бъда онази, лошата, използвачката, прелъстителката…силната. Която е способна да прави големи жертви…и да не получава нищо в замяна. Само трохи…с които да храни душата си-измръзнала, гладна, копнееща за любов.
Заплаках. А не биваше. Сълзите нямаше да променят нищо. Вече не. Всъщност, гледайки съсипаните си обувки, разбирах, че в този ужасен ден съм станала пленница на самосъжалението и то нямаше скоро да ме остави. Не и преди да ме съсипе, да изпие силите ми, да унищожи и малкото ми останало самоуважение.
Истината беше, че аз не бях само любовницата. Аз бях любимата, истинската любима. Бях обичана-много, дори безразсъдно. Бях закриляна, защитавана, окрилена. Но въпреки това…въпреки това винаги бях в сянката. На онази…другата. Бях несъзнателно сравнявана и съзнателно пренебрегвана. Бях неговата вина, неговата грешка, неговият грях…и това му тежеше. Макар че не го показваше. Но макар че бях влюбена, не бях глупава-виждах всичко това, но търпях. Търпях унизителната си роля на втората, на резервния вариант…
Дори в момента не бях справедлива. Говорех, за да оправдая себе си и за да спра сълзите си (твърде безуспешно). Но истината беше, че той направи хиляди жертви заради мен. Дари ми толкова много щастие и бях толкова обичана, че чак изпитвах физическа болка като осъзнавах напълно големината на загубата си, когато колата му-скъпа и нова-замина…завинаги. А аз седях на проклетата пейка-сама, мокра до кости, плачеща и боляща. Възвърнах проклетото си достойнство, но дали не платих твърде висока цена? Струваше ли си да си върна себеуважението и завинаги да спра да обичам (защото добре осъзнавах…след него нямаше да има никой)? И само при мисълта, че оттук нататък ще живея без обич накара сълзите ми да пресъхнат. От ужас. И страх.
Въпреки болката, страховете и хилядите чувства, които искаха да покорят уморения ми разум, аз добре съзнавах, че вече беше късно за каквото и да е било самосъжаление. Разбирах, че казаните думи не могат да бъдат върнати, че онова, неизказаното, но открито в очите, е по-силно от каквито и да е било клетви и обиди. И че връщане назад няма. И не може да има. От днес нататък всеки имаш свой живот. А общият умря. Насред улицата. Сред калта и дъжда. Завинаги.
…А проклетият автобус още го нямаше. Не знам защо не повиках такси… Дали просто защото бях толкова объркана и тъжна, че не можех да разсъждавам логично или просто защото нямах сили да се изправя от пейката, да направя дори най-малкото движение, да кажа дори една дума. Имах усещането, че седейки там, на мократа пейка, сред дъжда и празнотата на тихата улица, ще успея да запазя за още миг отминалата си любов. Разбира се, това бяха детинщини. Но понякога сърцето се нуждае именно от такива безсмислени постъпки, които разумът никога не би разбрал, за да почувства спокойствието на забравата…или да превъзмогне убиващата сила на болката. Не че аз успявах да забравя или да спра да плача… Но автобусът най-накрая дойде. Успях да се изправя с невероятно усилие на волята и се качих. Седнах до прозореца и погледнах навън…към мястото, на което животът ми-онзи истинският и щастливият приключи. Оттук насетне започваше съществуването. Без смисъл, без радост, но и без страх, без страдание, без напористо и съвсем безсмислено очакване. Вече бях спряла да плача. И това беше хубаво, защото малкото хора в автобуса се бяха вторачили любопитно в мен. И съвсем естествено. Не приличах на жена, която често пътува с автобус. Но в момента-мокра, жалка и с разпиляна коса не приличах и на дама от висшето общество. Сега бях някъде по средата. Насред нищото. Бях никоя. И ничия.
Прехапах устни, за да спра една въздишка и пооправих малко отчаяно ужасната си коса. След 20 минути, в които хората бяха загубили интерес към мен, се изправих и слязох на една пресечка преди дома си. Можех да пътувам още малко, но реших, че искам да повървя…сред локвите и калта, с високите си и неудобни обувки, пълни с вода. Отправих се с бавна и уморена крачка към апартамента си. Не бях идвала тук от доста време. Може би с месеци. Защото живеех в неговото жилище. В онова, неофициалното. Както подобава на една истинска държанка. Забих ноктите си в дланта от яд, че си припомням тези унизителни неща и ги представям така едностранчиво и така грозно, но продължих да вървя…и да си спомням. Жилището му беше хубаво-просторно, светло, модерно и удобно. В центъра на града. Аз бях господарката в него. Обзаведох го по собствен вкус и го превърнах в моето малко кралство. В което обаче никога не се почувствах кралица. Само скритата любовница. Наистина, той идваше винаги, когато можеше и стоеше възможно най-дълго. В онзи ни дом имахме незабравими мигове, много любов, много усмивки…но и скандали, сълзи, а когато него го нямаше в луксозния апартамент цареше тишина и самота.
Поклатих глава…трябваше да скъсам с миналото веднъж завинаги! Вече бях пред моят дом. Малък, тесен, разпилян. Но само мой. Макар че и в него имахме общи спомени, които обаче аз грижливо щях да унищожа…преди те да са го сторили с мен.
Изкачих стълбите бързо и само за две минути бях на третия етаж, където живеех преди. Потърсих ключа в малката си чанта. Не знам защо, но винаги го носех със себе си. Макар че не вярвах, че ще ми влезе в употреба скоро. Е, случи се. Открих го и отворих входната врата. След 30 минути успях да свикна с познатата атмосфера и се настаних удобно на малкия диван пред телевизора. Бях по хавлия, защото всичките ми дрехи бяха в другото жилище, и разсеяно прехвърлях тв програмите с надеждата да открия нещо, което да ме разсее. Естествено, такова нещо нямаше. В този момент дори хвърлянето на атомна бомба някъде в Азия не би ме извадило от апатията и самотата, която ме обгръщаше и бавно проникваше в мен, убивайки надеждите и мечтите ми. Докато очите ми наблюдаваха механично и безизразно цветовете от екрана (дори не осъзнавах напълно какво гледам), спомените се завърнаха триумфално…и болезнено. Нахлуха в мислите ми и като че ли нямаха намерение да се отидат скоро.
Спомних си всичко-странното ни запознанство, когато заля новата ми рокля с вино, първата ни истинска среща, когато закъснях с 30 минути, първият ни скандал, завършил с огромен букет рози, първата нощ в новото ни жилище. Все хубави мигове. Болящи със своята липса и безвъзвратна невъзвръщаемост. Отново заплаках. Не можех, а и не биваше да спирам вече сълзите си. В името на прекрасното ни минало, в чест на красивата ни любов, аз трябваше да плача. Да страдам, за да осъзная напълно силата на чувствата си (заличени от волята на разума, но не и забравени), да тъгувам, за да мога да преодолея един ден (в далечното бъдеще) цялата тази болка, заседнала в гърлото ми, да прехапвам устни безпомощно, за да осъзная колко ценно нещо загубих…
Оставих дистанционното на телевизора и се разплаках истински. Силно и безпомощно, заровила лице в ръцете си. Останах така доста време. Докато сълзите не изпиха силите ми, докато умът ми не блокира от толкова мъка, а чувствата ми бяха заровени под няколко слоя самосъжаление и притъпени като по чудо. Чувствах се изтощена. Уморена до смърт. И смъртно сама. Последното усещане успях да разсея бързо, защото осъзнах, че ако му обърна внимание никога няма да успея да изляза от меланхолията, която ставаше неразривна част от същността ми. Изправих се бавно и се отправих към спалнята, макар че нямаше никакъв шанс да заспя тази нощ. Отпуснах се на голямото си легло (винаги съм обичала широките легла, макар че най-често спях в тях сама), но не изгасих лампата. Тъмнината ме плашеше. Очаквах с нея да се върне и тъгата. Но се оказа, че и светлината ми е враг. Не ми донесе покой. Да не говорим за забрава. Лежах неподвижна, загледана някъде в нищото. Опитвах се да не дишам, да не мърдам…сякаш всяко движение щеше да увеличи болката, да засили тъгата. А така-неподвижна, недишаща, ще успея да задържа в себе си силата да се справя с миналото.
Изведнъж GSM-ът ми иззвъня. Шумно и стряскащо. И същевременно съвсем обикновено. Сърцето ми сякаш спря, когато видях кой ме търси. Поех си дъх, но ръцете ми все още непослушно трепереха. Разумът ми казваше едно-остави телефона на мястото му и го забрави. Но разумът в момента беше изместен на втори план. От чувствата. Силни, бушуващи, уплашени, очакващи, истински. И аз им се подчиних. След третото позвъняване вдигнах…Не знам какво очаквах, може би нищо. Не, не беше нищо. Нелогичната, проклета надежда, че нещата ще се оправят, изведнъж се завърна и обзе цялото ми същество.
-Здравей-казах тихо, но уверено.
-Здравей. Съжалявам, че звъня толкова късно.
-Няма проблем, наистина-надявах се, че гласът ми не издава десетките емоции, които искаха да изригнат в този момент и да го залеят с водопад от думи-разкайващи се, търсещи прошка и помирение. Търсещи обич.
-Просто исках да ти кажа, че утре заминавам в командировка за няколко дни, но когато искаш можеш да дойдеш до апартамента, за да си събереш нещата. Прислужничката ще е на твое разположение. Вземи всичко, което поискаш. Така или иначе след като си прибереш вещите, ще го продам.
Прехапах устни, за да не изкрещя. От болка и разочарование. Разбира се…дрехите, вещите…апартаментът. Боже, каква глупачка съм!
Тръснах глава, за да разсея мъглата от мъка, обгърнала разсъдъка ми.
-Добре ли си?-попита леко притеснено той.
-Да, естествено-гласът ми беше напълно овладян. Нетреперещ, безчувствен, напълно делови. В контраст с цялата ми същност.
Но аз бях такава. Болката и разочарованието ме съсипваха до едно време. После изведнъж някой друг, още по-болезнен удар ме връщаше на земята и ме караше да дойда на себе си. Процесът беше труден и тъжен, но полезен. Правеше ме силна. Или поне така се надявах. Наивница! Но се опитвах да не мисля за опцията, че не съм права...и че слабостта и тъгата никога няма да ме напуснат. Не и сега, когато отломките от разбития ми живот се опитваха да ме довършат.-Добре съм, просто съм много уморена, това е.
Надявах се, че това, което се канех да кажа ще прозвучи зряло и дяволски студено. Дори малко цинично. Не че той го заслужаваше, но така и за двамата щеше да е по-лесно. Или поне за мен.
-Ще дойда да си прибера нещата още утре, не се тревожи. Ще оставя ключа на прислужничката. И наистина мисля, че не е нужно да продаваш апартамента. И преди сме говорили за това. Аз не го искам, той си е твой и това, че между нас всичко свърши… -казвайки това сърцето ми се преобърна, а дъхът ми секна, но аз продължих-…не бива да е причина да го продаваш. Та ти обичаш това жилище!
- Обичах това жилище само защото ти живееше в него…-отговори простичко и искрено той.
И тази капка преля чашата. На душевната ми сила, на разумните доводи, на опитите за запазване на хладнокръвие. Всичко се върна. И болката, и съжалението, …и любовта. Не можех повече да говоря, да мисля. Можех само да чувствам… Затворих телефона и го изключих. Макар че той нямаше да направи опит да се обади отново. Не. Каза ми всичко, което трябваше. И толкова. Това беше краят. Окончателният. Убиващият. И може би не онзи, които заслужавах. Или напротив?