Имаше едно време, когато на земята властваше Реалността. Тя беше тиранична господарка с много власт и верни подчинени.
Живееше в дворец от стени-доказателства и куполи-факти. Носеше тежка роба от нишки-откровения, а единственото й бижу-красива тиара в златисти цветове, беше създадена от разбити на десетки частици химери.
Никой не смееше да се оплаче от пълното господство на тази силна жена,…пък и на повечето така им беше по-добре. Защото откакто тя управляваше Илюзиите бяха заключени в малко подземие, а Мечтите-здраво приковани с тежки окови.
На всички така им беше по-лесно, по-удобно. Защото колко по-безболезнено е да живееш без надежди, които да се разбиват под напора на времето, без заблуди, които носят само разочарования и без фантазии, които рутината и еднообразието унищожават с изпепеляващия си дъх. Колко по-приятно е да се лишиш от мечти, но да спечелиш спокойствие, да се откажеш от илюзиите, за сметка на благополучието. Колко по-необвързващо е да не преследваш цели, да не се поддаваш на химери, да не създаваш алегории.
Да…управлението на Реалността се харесваше на всички. Или пък не?
Любовта-тази прелестна дама със седефени очи и коса като безлунна юнска нощ, все повече губеше чара и обаянието си. С всеки изминал ден тя ставаше все по-слаба, все по-малко борбена, все по-меланхолична, все по-тъжна. Все повече тънеше в сенките на забравата и забравяше какво е щастие и дори плаха усмивка…Беше се отдала на самосъжалението и спомените, които неизменно се появяват в живота, когато човек загуби всичко ценно. Често пъти просто затваряше очи и се пренасяше в един свят, в който да мечтаеш не е престъпление, а илюзиите са просто солта на живота, но и нищо по-малко…Защото Любовта не можеше да живее без Мечтите. Тя черпеше сила и живот от тях, те я поддържаха жива и благодарение на тях тя можеше да каже чистосърдечно, че е щастлива. Химерите й помагаха да бъде загадъчна и властна, Илюзиите я правеха съвършена, изтъкана от прелест и жар. Сега тях ги нямаше и Любовта линееше. Тя предусещаше края си-там из сенките на безпаметността, из дебрите на безразличието. Копнееше Мечтите да се завърнат триумфално и тя да не се превърне в реликва, а в ценност.
Също толкова нещастна и още по-отчаяна беше и Амбицията. Зеленооката червенокоска с лукава усмивка и дяволска, чак неприлична красота винаги беше съпътствала Мечтите. Беше ги покровителствала, напътствала, обичала. Те я караха да се чувства вечно млада и я даряваха със сила, за която всеки мечтае и с дързост, граничеща с лудостта. Благодарение на тях тя се беше превърнала в синоним на успеха и беше почитана и уважавана. Но сега…Сега какъв беше смисълът да живее, когато нямаше нищо, за което да се бори, нищо, за което да си струва да умре? Сега беше просто поредната забравена, поредната неразбрана. Сега можеше спокойно да склопи очи и да се слее със спокойствието и величието на пръстта докато стане на пепел. Макар че това било най-лесното и може би дори най-правилното решение, нещо в природата на тази борбена жена не й позволяваше да се предаде. Тя не можеше да приеме, че ще бъде победена, че вече няма място на този свят. Все още упорито и малко наивно вярваше, че един ден не само Реалността ще управлява и че Химерите и Илюзиите ще се завърнат триумфално. А докато чакаше този момент Амбицията виждаше как в червените й като огън коси се появяват стоманени кичури и как очите й все повече губят от магичния си блясък.
Дори Страхът и Колебанието тъгуваха за окованите Мечти. И как иначе? Нали тези двама чипоноси братя със студени лешникови очи се уповаваха именно на тях. Защото с всяка Мечта непременно върви и Страхът тя да не се превърне в нищожна отломка и болезнен спомен. Защото наред с Илюзиите ходи и Колебанието, че може би сме допуснали поредната си грешка, която този път ще отнеме повече от скъпите ни сълзи и ще влее още една капка от горчивата болка в душата ни. Двамата съвсем чистосърдечно се молеха отново да се появят заблудите, отново да разцъфнат фантазиите, отново да се породят страховете и колебанията. Защото при управлението на Реалността сякаш господстваха Бездушието, но и Ужасът, Безразличието, но и Параноята. Бездушието беше намерило почва в изстиналите сърца на хората, Ужасът и Параноята се бяха слели с всяка тяхна мисъл, защото понякога, когато няма на какво да се надяваш, в какво да вярваш и чрез какво да мечтаеш не ти остава нищо друго освен да се отдадеш на лоши мисли и зловещи предчувствия. Тук Страхът-истинският, облагородяващ и пречистващ Страх нямаше място, защото беше под достойнството му да властва там, където на практика вече нямаше нищо истински ценно и стойностно.
През това време Мечтите бяха затворени в своя малък затвор и се опитваха да разберат как се достигна до това положение. Защо й трябваше на Реалността да ги скрива тук, защо просто не бяха установили някакъв мир и хармония, в която всеки би намерил своето място? С какво толкова пречеха на тази жена, нараняваха ли нейните поданици? Болка ли причиняваха, разруха ли сееха? Не правеха ли света по-добър, хората по-искащи, по-можещи, по-получаващи? Не носеха ли опора, утеха, щастие? Не даряваха ли околните с къс съвършенство и миг вечност? Е, понякога наистина се проваляха-веднъж тихо, незабележимо, друг път с гръм и трясък, но тези провали извисяваха хората, караха ги да превъзмогнат болката и разочарованието и да продължат напред-с гордо вдигната глава и някак по-мъдри, по-целеустремени и дори, напук на всякаква логика-по-дръзки в мислите си, по-истински в чувствата си. Тогава…тогава беше ли нужно да седят тук-заровени живи и забравени от почти всички? Как можеха да оцелеят в тази малка кутийка, в която рамките сякаш ги задушаваха и ги лишаваха от живот? Тук им беше тясно-тясно за великите цели, които си поставяха, тясно за желанията, които искаха да осъществят. И те решиха да се опълчат на тази сурова, а понякога и жестока жена-Реалността и да разбият установените правила, да разрушат тези стени-доказателства, да надлетят тези куполи-факти. Но… но понякога е толкова трудно да разрушиш традициите, да се опълчиш на всичко реално и да победиш мечтаейки. Колкото и да се бореха Мечтите, колкото и да им помагаха Илюзиите, колкото и да ги окуражаваха Заблудите, не успяваха да се измъкнат от рамките на познатото.
Докато една топла майска вечер, когато дори в звездите имаше нещо магично, масивната черна врата в тъмното подземие се отвори и при Мечтите се появи една прекрасна, но видимо уморена жена. Беше облечена с дълга сребриста рокля, сякаш изтъкана от сълзи, а нежните й рамене се покриваха от бледо наметало от лунна светлина. Косата й беше права, дълга, лъскава, бяла. Бяла в онзи нюанс на бялото, който създава усещането за чистота и утеха, за хармония и съвършенство. Очите й бяха сиво-сини и в тях се четеше едновременно уплаха и решителност, свян и дързост и още хиляди чувства, помисли, подбуди.
Когато тихо поздрави гласът й беше едно благозвучно съчетание от тишината на вековна гора и шума на десетки малки камбанки.
-Аз съм Истината-каза простичко тя и погледна десетките затворници.
Мечтите едва забележимо потръпнаха. Много неща бяха чували за нея. Тя беше дясната ръка на Реалността, нейна довереница и най-близка приятелка, нейна съветница и критичка. Какво правеше тогава тук, при най-големите врагове на своята господарка?
-Дойдох, за да ви освободя-продължи с кратки изречения тази невероятна жена.
-Да ни освободите ли?-стъписаха се Мечтите и Заблудите, Илюзиите и Химерите.-Да ни освободите след като с толкова усилия и мъки ни заловихте тук? Да ни пуснете от този мрачен затвор, след като толкова много се старахте да ни заличите от умовете и сърцата на хората?
-Да, точно затова съм тук-потвърди Истината с плашеща откровеност и извади незнайно откъде малко ключе, с което без да губи време започна да разтваря тежките вериги и да смъква железните окови.
-Но защо правите всичко това?-не се сдържа и попита една от най-дръзките Мечти като разтриваше посинелите си от дългото пленничество китки.
-Защото макар и късно разбрах, че Реалността не може без Мечти. Защото аз самата не мога без вас.
-Вие ли?
-Ами да. Аз съм родена не за да владея света, а за да го направя по-добър. На мен не са ми нужни власт и величие, а справедливост и достойнство. А и двете ги загубих, когато оковахме вас тук. Защото Истината не може да живее без заблудите, както зората не би била същата без залеза. Аз съм изтъкана от хиляди нишки от чувства, емоции, мисли, грехове. Аз никога не съм еднаква, единствена. В топлите очи на майката съм една, в безразличния поглед на чиновника-друга, в сърцето на самотника-съвсем трета. Аз живея чрез и за вас. Не мога да съм ценна, когато няма с какво да бъда сравнена, не мога да помагам на хората, когато самите те не осъзнават, че се нуждаят от помощ. Без Мечтите Любовта страда, Амбицията тъжи, Страхът и Колебанието линеят, а Самотата умира. А какво бих била аз, Истината, без любов и амбиция, без самота и страх? Бих ли била потребна на света, бих ли го правила по-добър? Реалността започва да осъзнава, че е сгрешила спрямо вас, но е прекалено горда и твърдоглава, за да си го признае. Защото Реалността, за разлика от Истината е единствена, а с това и малко надменна. Но аз…аз осъзнавам, че без Мечтите ги няма и болките, чрез които бивам открита. Без Илюзиите хората спират да ме търсят, а чрез забравата аз умирам. Без Фантазиите аз сякаш губя своя смисъл.
Разберете, Истината не е ценна там, където няма Заблуди, които да я облагородяват и Химери, които да я правят силна. Когато рамките станат тесни за мечтите има два изхода-или рамките биват разбити или светът умира…Значи…значи на практика пътят е само един-да разбием рамките и да бъдем щастливи.
А сега вървете. Вървете и не се обръщайте назад. Помогнете на Любовта-да възвърне своята мощ, на Амбицията-да открие ценното в съществуването, на Страха-да облагороди живота. Вървете и се борете с Бездушието, победете видимото, съюзете се с Реалността. Дайте всичко от себе си, за да оцелеете вовеки. Сбогом!
Истината вече беше освободила всички и сега с една очарователна усмивка, сякаш от теменужен сън, плавно излезе от килията.
А Мечтите…те напуснаха своя затвор и полетяха из широкия свят. И го направиха по-пъстър, по-чувствен, по-истински. Защото Истината беше права-само чрез Мечтите Реалността може да оцелее и да достигне до величието на безсмъртието. Но…това не вълнуваше нито Мечтите, нито Илюзиите, нито Заблудите и Химерите. За тях важното беше, че са успели да разбият тесните рамки на света и да полетят-все по-нагоре и нагоре, там където силата им е безгранична, а успехът-неминуем. И там някъде, из висините на човешките сърца, те откриха своя истински дом и се установиха в рамките на добротата и истината, които не ги оковаваха, а им помагаха да се извисят.