автор: ben

Чиста лудост или миг съдбовен?
Може би е просто блян лъжовен?
Това, което случва се със нас
дали не идва от първичната ни страст?
Каквото и да е – все кучета го яли!
Телата ни душите си предали,
а сърцата ни – ни взели, нито дали…
Обхванати в един ужасен страх
тъга единствено и само че раздават
и колкото и нежност да даряват,
май не любов, а рани подаряват.
И все със мисъл „Някога ще мине”,
че може би въпросът е до време...
Вечността – в главите ни отречена,
а всичко друго – все на смърт обречено…
И може би надяваме се тайничко,
че някой още някъде обича ни.
Мисълта, че ще остане безразличен
ще ни накара да се чувстваме безлични.
И не отричай – знам, че се жадува
някой да ни иска и ревнува.
Може би е гордост, може друго.
Трудно се живее май без его…
Кой на кой с какво изневерява?
Има ли надежда или вяра?
Всеки сам е кръста си понесъл...
Всеки удари получил е, нанесъл.
Кой и колко, на какво е издръжлив
и какво го кара да усеща, че е жив?
Две ръце по кожата му чужди -
на човек- кажи - това ли му е нужно,
за да се почувства тъй щастлив?
Колко хубав е и колко е красив
не се разбира, знай, със поглед.
А тъй жадувания миг на полет
към най-недостижимите звезди,
е мисля някъде дълбоко в две очи,
на които ти душата си докоснал…
Но може някой ден и да порастна
и да не вярвам вече в чудеса,
че в миг от несъществуващата вечност
се любят чрез телата си сърца…