автор: HAVA

По новолуние, когато вятърът мълчии
и няма как да чуеш стонът му,
ако те има, там където си, поспри!
Ослушай се! Ще чуеш вик от погледа ми...

По новолуние не съм от кротките.
Обличам си криле и литвам.
Посоките, едва ли са нарочни... -
по новолуние съм непредвидима.
А после ставам тиха, незабележима,
налива се дъхът ми с призрачно ухание...
Копнееш ли за мен – не питай,
бъди внезапното ми лунно основание...,
бъди нечаканото полезрение „Любов”
(нали така го определят вещите),
аз само ще съм глътка благослов
(какво банално-глупаво сравнение...)
Навярно мажеш да го обясниш
със формули, мотиви, алегории -
но знам, че нещо в мен мълчи
до новолуние, а после...
отново съм на погледа си „вик” –
как шизофренно би изглеждало за другите!

Не каза ли, че нещо ти тежи?!
А, да, навярно нямаш лунните ми пориви...
Но..., ако те има, там където си – поспри.
Ще прилетя до теб, да ми разкажеш себе си...