автор: ben

Приятелю, ела и нека ти разкажа
приказката сладка за лъжата,
която някъде в безсънните ми нощи
дописвам си старателно все още.
За жаравата, изгаряща сърцето
и за тялото греховно, във което
заключила съм диви зверове...
И как името ми дявола зове
в минутите на малки часове.
А цялата ми нечовешка страст
ме кара да изпадам във несвяст...

Приятелю, до днес не съм се пазил
и всички писани забрани съм погазил.
И роб съм бил на деспотичен цар,
а на души самотни бил съм господар.
Жив във кладата до пепел съм горял.
Умирал съм.. Възкръсвал съм... Живял!
Разкъсван бил съм в колебание и страх.
Печелил съм. Изпитал съм и крах.
Оставал съм и без звезди, небе.
Създавал съм си свои светове,
които после сам съм разрушавал.
Каквото имам, до едно съм давал.
А съвеста си с викове съм заглушавал...

Приятелю, и за миг не съжелявам -
и радости и болки съм дарявал.
Да бъдеш себе си какво е съм разбрал -
и борил съм се, и съм се предал.
И рани имал съм, и страдал, и кървял...
Но съм обикнал туй несъвършенство -
не съм избирал никога да бъде лесно.
От влажните си помисли обзет
превръщал съм се даже във поет.
А понякога единствено от глад
душата си продавах за комат...

Приятелю, отдавна го разбирам –
каквото случва ми се – сам си го избирам.
Рискувал съм... И губил... После пак...
От грешките си аз забогатях.
И принципи си имах, що погазих...
Със всичките си клетки любих, мразих.
И пръв светец и грешник жалък бях.
Не за един живот, за няколко живях!
Тъй както и в момента го живея
и за повече и повече копнея.
Ти не питай искам ли и мога,
и макар да имаш повод за тревога
почувствай ме такъв какъвто съм...
И дори това да бъде кратък сън,
от който някога ще се събудиш -
не ще има виновен, да го съдиш.

А искаш ли – ела - ще ти разкажа
приказката сладка за лъжата -
за един измислен пак от мене свят
който някъде в очите ти съзрях...