автор: ben

И аз май някога мечтаех за звездите -
да стигна може би до тях... А и над тях.
Оставаха във мене тайно скрити
все бялновете ми... И това, че не успях.
И аз понякога – във миг самотно-нежен
луната наблюдавах във захлас.
Усещах я във себе си (не виждах)
и пееше душата ми без глас.
Понякога (в онези тъмни нощи)
ми липсваха, до болка и до смърт.
И случваше се от очите ми горещи
да завали соления ми дъжд...
А днес загледан във очите ти ми спомняш
за всичко дето да достигна не можах.
Кажи, приятелю, наистина ли вярваш
недостижимото че стига се с замах?
Ако ръка протегна – няма ли да се опаря
нима не ще да бъда заслепен?
Мечтата щом достигне се - изгаря
и в пепел се превръща ден след ден.
Приятелю, пътувай нависоко
и покорявай ги – една и две и три.
Избира, знаеш, всеки сам своя посока
Уверен в себе си най-вече ти бъди.
И в мене вярвай. Макар да нямам блясък
макар да не излъчвам топлина.
Като прашинка може би съм във пустинен пясък
без какпа чувство за любов-вина…
Звезди… Мечти… И огън в мен смразяващ.
Цигарен дим… И гъста тишина.
Към тях потегляш ала аз не страдам -
по светла е от всякога нощта…

А ако някога започнат с теб да падат -
приятелю, отдолу ще те чакам...