автор: dimension

Плоден път сред житата вървя. От каруци утъпкан.
Те... почиват жътварите. Ще си смъкна забрадката.
Нейде, в село, назаде, глъхнат ритми от тъпан,
дето бие за мене. Тежко думка. Изплакано.

Тиха, боса пристъпвам. Но са бели нозете ми.
И не съм уморена. Само малко съм потна.
Ще приседна, взор зареяла в туй най-мое небе.
Тъй съм жадна... А по пътя изхвърлих и котела...

Мое жито... Млади свястни, несвястни кошмари.
Как го мачкахме, как се гмуркахме лудо-пияни!
Изкласи. Плод роди. И преляха до горе хамбари.
Брашънце имам скътано. Тих остатък от лани.

Със росата в житата се къпах. И се давах окъпана,
и се давах предплодна, плодна, следплодна.
И си мислех - раздадох се, пък бил си ти тръгнал...
Мене, морен жътварю, да срещнеш разколна.

Добра стИга! Най-личен Манол сред жътварите!
Че, присядай до мен, де! Изваляха се вече летата.
Нямам вино. Ни вода. И далече зад нас са гераните.
Ала пекох ти питка. И топла я нося в бохчата си.

С плач и мъдрост я пекох. И на душата си с тихото.
Нямам лудост, със друг я разлях по чукарите.
Нямам гени за раждане. Само мънички стихове.
И те срещам СЛЕД ДРУГИ. Тук стоя - сред жита натежали...

Приседни. Дай ръка. Виж, смълча се, притихна полето.
Ветровете заспаха. С проглед пием се. И не говорим.
Тези зрели жита, тази ситост, златото – предпоследно,
нека с тебе, жътварю, ги ожънем със благост, достойно.
............
по идея от тая песен:

http://www.vbox7.com/play:d3017176