автор: gorski

Марек Вавжкевич (1937 г.) е полски поет, журналист, преводач, председател на Съюза на полските писатели.


Юда, брате мой...

Няма нищо възвишено в моя път към върха.
Мнозина се изкачиха и никой не се завърна.
Толкова бавно се умира на слънце.
Но ще настане нощ
и ще трае чак до днес.

През клоните на маслиновото дърво
гледам червения дим. Няма да тръгна
по пътя, по който бих стигнал отвъд.
Ще тръгна в кръга. Сам го начертах.
Падат в него безмилостните лъчи,
отломките от комети и пясъчни зърна,
носени от вятъра.

Отче мой, как ли да те открия в пустинята?
Тук има само скорпион, гущер, змия
и лайна от камили. Не мисля за пясъка,
защото това са мисли на съмняващия се.
Моят език жадува за капка, но тя е като грях,
изкушава, но не утолява жаждата. Откъде
идва и накъде тече изворната вода,
щом като няма следа от нея дори в агавата,
съхнеща като моята вяра?

Не ми позволявай да сторя това. Мога
да взема за жена Марта или Магдалена,
да живея, да изпитвам наслада, да плодя деца,
да се радвам, когато с първите зъбчета
гризат първите питки, а после
опитват и агнешко. Аз съм
като агне в пустинята без вода
и островърхи треви. Там, в Галилея,
където рибите сами скачат в ръцете,
няма вода, и кръщение няма. Отново
аз съм най-добрият пастир,
защото стадото го няма.

Нещо надава вик в червата ми празни.
Може би аз викам? Аз, целият тяло от грях,
изпълнен с живот недостоен - питам,
докосвайки своите устни, потните си гърди
и чреслата си - за какво дойдох тук,
какво причиних на хората, които
не повярваха.

Майко, отвърнах се от тебе,
защото не познавах своя отец.
В часа на смъртта си
може би ще ти повярвам.

Отче, и ти грешиш.
Та нали и ти си човек.

Превод: Иван Вълев