автор: Apokalipsis

- Здравей!
- Ти се върна?
- Липсваше ми тишината. . .

Той отвори широко вратата пред нея. Тя влезе сякаш плахо. Нищо не се бе променило тук, дори след като тя си бе тръгнала. Остави якето си на закачалката с механичен жест. . . И тя самата не се бе проминила. Усети погледа му върху себе си. Не го погледна. Може би се страхуваше, може би просто не искаше да открие в очите му въпросите, които и тя си задаваше. Запъти се към спалнята, боса, както винаги. Щом отвори гардероба я лъхна миризмата на нейният парфюм. Хвърли дрехите си и облече една стара тениска – раздърпана и износена.
- Май с теб си приличаме, а? -подсмихна се иронично тя.
Мина през банята и влезе в хола. Сякаш беше на разходка в миналото. Същите вещи, същите миризми, същата пропукана саксия с позавяхнало цвете. . . Същото онова лице, със същата физиономия, със същия мътен блясък в очите, със същата топлота на израза. . . Той стоеше там, както всяка вечер, отпуснат в креслото срещу телевизора. Погледна я. Право в очите. Със същия пронизващ поглед. Телевизорът бълваше късчета несъщественост от нечии чужд свят. А той я гледаше. Право в очите. Някога, точно с този остър поглед я бе спечелил. След това през годините, с точно този остър поглед й бе казвал, че я обича. Повече от живота си. Повече от всичко. Но тя нямаше нужда от това. От думите, от обясненията, от излиянията. Тя разбираше всичко от мътния блясък на премрежените му очи. Може би затова го обичаше, някога.
Затвори вратата зад себе си, а леките стъпки на босите й крака караха паркета да поскръцва, както някога. Той й подаде цигара. Пламъкът на Zippo-то освети лицето й, както някога. Тя седна на земята и облегна глава върху екрана на телевизора. Дърпаше дълбоко от цигарата, а димът от скъпия тютюн изпускаше бавно на тънки струйки. Той посегна към дистанционното и спря звука. Продължаваше да я гледа. Право в очите. Тя изгаси наполовина изпушената цигара и стана. Синята светлина на немия екран очертаваше силуета й пред него. Той познаваше всяка една извива на това тяло, всяка трапчинка, всяка бенка, всеки белег . . .
Тя се покатери върху креслото като малко момиченце и се сгуши до него, както някога. Лицето му потъна в косите й, как само обожаваше копринената целувка на косите й. Трите месеца без нея съвсем не бяха достатъчни, за да забрави това вълшебно докосване. Притисна я силно до себе си, както някога. Вдишвайки упойващият аромат на тялото й, той понечи да каже:
- . . .
- Нека помълчим . . . Аз също. . .


* * *

Алармата на будилника кънтеше в главата й. Опипом намери копчето и спря противния шум. Още не беше изгряло слънцето. Запъти се към кухнята, докато търкаше сънените си очи. През стъклената врата на хола видя, че вътре свети – Телевизорът работеше без звук. Снощи бе забравила да го изключи. Кувертюрата на канапето беше измачкана. Отгоре, захвърлена, стоеше възглавницата, която тя често си гушкаше наместо плюшена играчка. Главата и беше ръзматена, губеха й се моменти от снощи.
- Даже телевизора не съм спряла?. . . Както и да е, ще закъснея за работа.
Пусна кафеварката и седна на масата в кухнята. Гледаше как навън става все по светло и си мислеше колко много й се пуши. Не беше палила цигара от . . . три месеца.